Две раници, всяка заредена с хамак, шалте и спален чувал. Всичко друго са променливи, вариращи според дестинацията. В коридора чифт ски и снежарска дъска чакат следващата зима, запушени от планинско и две шосейни колелета. Горе на рафта се озърта одрасканата каска за мотора, както и все още лъскавата пасажерска каска, точно до пещерната, още неизмита от последното проникване. Велокаската се чувства някак пренебрегната, бидейки с изскубана козирка и системно пренебрегвана за каране в града, че и извънградско.
Пещерните джаджи се крият под табуретка и се крият, че токувиж някой ги почисти с WD-40. Неопренът в килера чака поредното влизане във водна пещера и евентуалното славно гмуркане, в случай че се наложи. Ще има да чака, уви. По-скоро ще се вози пак в каяк из белите води нейде малко по-западно от България. Банският, плажната кърпа и сандалите подсмърчат някъде в шкафа и чакат удобен момент да изскочат за извънреден авто-стоп до морето. Междувременно кецовете вече ги сърби за следващото тичане в парка и се търкалят нервно пред входната врата.
Фотоапаратът изпада в дилемата да има дълъг спокоен живот и да бъде ползван веднъж на два месеца или да се втурне във всяко излизане с риск да не доживее старини, следвайки примера на дядо си, който се търкаляше в калта на безброй пещери, джаскаше се в стените на не една или две пропасти и едвам щракаше от студ при -23 в най-студените дни на тогавашните зими из Витоша и Рила.
Питам се и аз, дали или.