Борето, умно и чувствително момче на 7 години, не се радва твърде много на въпроса “какво става?”, когато е тъжен, особено ако му се е насъбрало повечко от последните дни.
Конкретната случка беше свързана с нещо, което искаше от майка си, но тя му отказваше. Явно вече беше поизнервен, заради което взе да се тръшка и я плясна по бедрата. Не твърде силно, но все пак достатъчно много, че тя да изпищи от болка заради изгорялата под полата кожа.
– Какво ти става бе, Борисе?! – изкрещя тя.
Видимо разстроен, той се отдалечи и клекна да гледа в точка далеч от майка си.
Минаха 5 минути без промяна при него, след което отидох при него, за да не стои сам. На автопилот изгладих пясъка между нас и с клечка нарисувах нещо почти неопределено с няколко кръга един в друг. Попитах го какво вижда. “Мечка” беше отговорът, който се процеди с неохота от тъжната му физиономия. Заличих мечката.
– Сега е твой ред.
Борето бавно започна да рисува.
– Разбито сърце?
– Да. Тъжно ми е, че нараних мама.
Не мисля, че ми се наложи да го увещавам много да отиде и да ѝ се извини и да я гушне. Пък ако можеше и възрастните толкова лесно да си казваме какво ни е…