Несъществуващият къмпинг

Това не е някакъв вълнуващ разказ, а бележка към мене си, че да си спомням за тия времена. И друго нещо – писаното няма общо с пробутваните промени за закона за къмпингуването, а действието се развива на едни 14000 км от България, нейде близо или в суб-полярната част на Патагония, Санта Круз, Аржентина.

Живее един лаф, че нещо ако го няма в Интернет, значи не съществува. Невинната версия на правило 34. Та аз снощи спах на едно такова нещо. Патагония се води изключително атрактивно място за планинските туристи, катерачи и всякакви други подобни шматки. Та и аз като подобна шматка се занесох там, и по-конкретно в El Chalten. След първия двудневен трек на влизайки в градчето забелязах сграда с изключително неправилна форма и няколко палатки отпред. И табелка – къмпинг. Подпитах за цената и си запомних да се метна натам.

На следващия ден, някъде из ливадите и горичките, ме обхвана онова чувство, че ми липсва мързелуването, гледането на филми на лаптопа и подобни лигни. И ми се догледа Форест Гъмп. Ей така, without apparent reason, както и той, идиотът, се хвана да тича от единия океан до другия. Но както и да е.

След още едно денонощие се занесох обратно към въпросния къмпинг, за да спестя от парите, които иначе бих дал за хостел. 80 аржентински песа спрямо поне 3 пъти отгоре някъде другаде, пък и да тествам палатката при вятър и дъжд, понеже напоследък не беше виждала подобни условия в България.

Вътре в общото помещение на странно оформената сграда хората бяха накацали кой където намери и зяпаха съсредоточено в един TFT монитор. Повечето хора изглеждаха изморени, половината обгорели от слънцето, останалите просто мургави. Всички рошави, невчесани, един с раста, друг с mohawk, мацка с глухарчести къдрици, младеж с вежди като гигантски черни гъсеници. След мен влезе друг, с бяла ивица през черната му коса, който се ръкува с всеки от нас, а малко по-късно още няколко странни индивида. Не беше чисто, нито особено просторно или добре обзаведено, но това обкръжение създаваше някакъв особен комфорт.

Опитът ми да си платя за спане не се увенча с успех, и въобще липсата ми на познания по испански си казаха думата. Поседнах, уж да изчакам да се появи стопанина. В следващия момент забелязах, че всъщност хората гледат именно кретенът с кутията с бомбони. Гъмп. Форест Гъмп.

Някак успях да разбера къде е банята, и след като опънах палатката отвън, се израдвах на един приятен горещ душ. Междувременно mohawk-ът и растата си легнаха преди да се стъмни, бялата ивица отвори един lumix апарат, за да му чопли вътрешностите, а други двама зяпаха и го подпитваха отстрани. Французите (двете девойки и един рошав другар) играеха някакви страни карти, а останалите се размотаваха в кухнята. Влезна ново момиче и подпитах дали тя не е стопанката. Двама души едновременно посочиха дебелите вежди, които си бяха там през цялото време. Оправихме се с парите, хапнах набързо и си легнах.

Събрах си партакешите между 3 и 4 през нощта, когато дъждът най-накрая се закроти, а вятърът блъскаше само от време на време. Някъде наоколо лаеха песовете, а на тръгване дори забравих да светна с челника отново върху името на къмпинга. Като че да се казваше Торида… На следващия ден го търсих със и без това име, но къмпинг на това място в Ел Чалтен просто нямаше, че и картите, които имах, показваха празна поляна.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *