Позволявам си да ползвам английска думичка. Burnout си го превеждам като прегаряне. Все едно да ти прегори процесора на компютъра. Напъвал си го твърде много, вентилаторът не е успял да го охлади, и изведнъж вече машината не работи.
Горе-долу по сходен начин се случва и с мен, когато работя твърде много с твърде малко почивка и в съзнанието ми се натрупва твърде много напрежение от твърде многото оставаща работа. Задушаваш се, изпълва ти съзнанието и не можеш да мислиш за друго, дори когато примерно е приятна събота вечер насаме с любимата, топло е, прегръщате се, хапвате плодове и си говорите за някакви дълбоки и интересни метафизични теми. Дори тогава съзнанието ти е окупирано от мисълта за работата, която утре трябва да свършиш и как няма да стигне времето да я свършиш всичката и как в понеделник ще имаш още от нея, пък хората ще ти звънят да те питат до къде си и ти ще си закъснял.
Цялото това чувство е смазващо, мисълта е поглъщаща, а знаеш, че сега трябва да се насладиш на мига с човека до теб, и да не ги мислиш тия работи. Всичко си има време и място и не е сега времето за мислене за работа! Опитваш да изтласкаш натрапчивата и тежаща мисъл. Опитваш се да я разсееш, да я задушиш, а резултатът все е нулев.
Тази същата вечер установих, че всъщност трябва да действам като в айкидо. Не да се противопоставям на силата, а да се слея с потока й и да я обърна в подходящата за мен посока. Учтиво да й покажа пътя към вратата. Оставяйки абстрактните глупости задавам директно въпроса:
Каква е генералната ми цел?
Очевидно проблемът е с твърде-многото работа. Защо обаче работя толкова много и каква е причината да имам толкова много работа? Кой е върхът, на който искам да се кача и защо искам да се кача там? Как би изглеждала картата на моя quest и какво има на края на пътечката, отбелязано с голям Х? Питам се аз – защо правя всичко това?
Отговорът ме мотивира, ако крайната цел си струва и действията по постигането й, макар и обсебващи, са в правилната посока. Ако не са в правилната посока очевидно сега е правилният момент да ги зарежа и да поема нова посока, евентуално правилната. Ако пък крайната цел не си струва, защо въобще да се занимавам?!
При всички положения тягостното напрежение в главата изчезва, за сметка или на окриляващата мотивация да докарам нещата до края, или за сметка на взетото важно решение да прекратя тези дейности или да сменя генералната цел.
‘ Right on the spot, as usual’! Владко това едва ли е проблем само при теб, по скоро групи от хора от всяко едно поколение са били и ще бъдат обсебени от едно желание да бъдат ‘дейни’, което рано или късно води то споменатото ‘прегаряне / прегряване’ (напомня ми за Матрицата малко или много :). Аз от години се опитвам да превключа от ‘work mode’ в ‘enjoy the moment mode’, и наистина колкото повече се опитваш толкова по-трудно става и се чувствах все повече като пред огромна и невъзможна за преминаване преграда, която като че винаги е ‘там някъде’ и се опитва да ме върне обратно към това от което се опитвам да се измъкна поне за един миг.
Интересното е че и аз се сетих за примера на с Айкидо (използвай силата на противника) и тъй като ‘противника’ се оказа силен (все пак се борим със себе си) използването на тази негова сила беше най- доброто решение.
Интересното обаче, е че ако се върнем назад в историята такива хора е имало и винаги ще има и всеки един от тях е променил нещо макар и малко! Всъщност хората като нас, които непрекъснато искат да вършат нещо, може би чувствайки се живи по този начин не са толкова много, защото колкото и тъжно да е повечето хора ‘блажено невежи’, изживяват живота си бидейки, постоянно в онова състояние на ‘почивка’, към което ние непрекъснато се стремим, и което непрекъснато ни убягва!
А за мен лично достигането на момента, в който се чувстваш ‘burned out’ е може би момента когато осъзнавам че всъщност съм жив и наистина нещо се променя, за да те докара то тази смазваща умора. Хората като нас са изпуснали момента за усвояване на изкуството ‘нищоправене’, а целите и да ги смениш ‘прегарянето’ ще го има винаги просто защото си човек, който взима нещата на сериозно и обича да ги довежда не просто до край а до един наистина отличаваш ги завършен вид и просто.
Без значение какъв е човекът, ми се струва излишно да се стига до прегаряне, защото това води до „временна нетрудоспособност“. Ако мога да го избягвам, ще го избягвам, най-малкото за да мога да свърша повече работа :)