Напуснах забавата без предупреждение. Не че беше скучно, но просто исках да съм малко сам. Навън бе тъмна и беззвездна нощ. Облачна щеше да е, ако се виждаха поне облаците. Пък те не се виждаха, виждаха се само светлинните кръгове от уличните лампи в селото. Топло време, и все пак ми е студено. Може би заради влажния лепкав вятър, идващ от морето. Може би дори заради неприветливото бучене на вълните, които се пенеха някъде там на 2-3 километра, някъде край Карадере.
И къде ли съм тръгнал само по риза? Добре щеше да ми бъде да си край мен. Не че щеше много да се стопля от обвиването на кръста ти с ръка, но студът тогава нямаше да има значение. И не, май нямам нуждата да съм сам. Имам нуждата да съм с точно един определен човек. Човек, който най-вероятно скоро съвсем няма да иска да е край мен. Но уловката в това да взимаш човек за даденост е, че го осъзнаваш, едва когато изглежда твърде късно. Изглежда?
Минава един след полунощ, а още не съм заспал. Разсъждавах върху това какво ще е без теб. Как ще е за теб и как ще е за мен. И ще можем ли един без друг. Всъщност ако някой зависи от някого, най-правилното нещо би било да скъса тази зависимост. А ние един без друг можем, доказвахме си го достатъчно, къде неволно, къде на сила.
Поредният осветено от улична лампа петно асвалт, а по средата – куче. Разбужда се от стъпките ми, страхливо размахва опашка, докато предпазливо се отдръпва от мен, след което отново ляга на същото местенце.
Знам ли какво е свободата и искам ли я наистина? Знам ли какво си ти и искам ли те наистина? Не, не, не, но да. Вероятно, обаче, за да получа това, което искам, ще трябва първо да го осмисля и дефинирам отново, защото съм го изпуснал някъде назад по пътя. Само се надявам да е още здраво или да мога да го залепя, ако се е пукнало от падането….
