Всякакви разсъждения, лични случки, бележки за неща, които са ми харесали (или напротив), научени уроци, допуснати грешки, и всичко, за което не съм се сетил в коя друга категория да го запокитя.
Заключваш си колелото на публично място и А) губиш ключа; Б) чупиш ключа в ключалката в опит да я отключиш, когато решиш да си го вземеш.
Както и да го гледаш и мислиш, ако седнеш да режеш или разбиваш заключвалката, някой съвестен гражданин може да реши все пак да звънне на полицията, наблюдавайки те. Та каква е процедурата, така че нещата да се случат легално и безопасно?
Първо няколко тъпи съвета:
веднъж месечно смазвай ключалката си, за да не заяжда;
носи ключа си заедно с всички останали ключове (за дом, офис и т.н.);
пази си резервния ключ на ДРУГО място или у друг човек;
пази всякакви документи, които имаш за колелото, дори това да е бележката от Еконт, при доставката му от предишния собственик до теб;
… след операцията
Та към подхода, който приложих аз, и който явно се оказа читав:
Слагаш втора заключвалка на колелото, за да разубедиш мераклиите да разбият скапаната, докато ти се накумиш да се разправяш с полицията и да си срежеш своята.
Намираш подходящи инструменти за срязване/счупване/разбиване на ключалката.
Звъниш на най-близкото РПУ (не на 112, под ягодите!) и им разказваш слъзливата история с молбата да пратят екип при колелото, когато и ти ще си там, за да ти вземат номера на рамата и личните ти данни.
Отиваш при колелото, когато сте се разбрали с блюстителите на реда, и не ръчкаш нищо, преди те да се появят и да се оправите документално.
Ако имаш документи за колелото, включващи номер на рамата, всичко е наред и просто ще проверят дали номерът в гаранцията (където обичайно го има) съответства на този на самото колело. После минаваш на стъпка 9. Ако нямаш документи, продължаваш на 6-та.
Документацията включва оглеждане на колелото от тяхна страна, писане на отличителни белези за него, номер на рамата (обичайно се намира под педалите, на “коремчето” на колелото), марка и т.н. После ти преписват личните данни от личната карта, та ако някой докладва откраднато колело с тия данни от това място, тебе да те водят отговорен.
Като финал пишеш в свободен формат Сведение, в което отново фигурират личните ти данни и описание на колелото, а също така и обстоятелствата, поради които се е наложило да се свържеш с пазителите на реда.
Подписваш, и ти казват “Чао и успех с рязането!”.
Прилагаш всичката налична креативност, за да си разбиеш/срежеш собствената ключалка и гордо си тръгваш с байка си.
Така всъщност викам на друсаните картофи. Също толкова странно понятие всъщност. Нужни ми бяха следните материали:
кило и малко свежи картофи;
няколко стотин грама сирене (200-300 е ок);
сол на вкус;
олио на вкус;
червен пипер (лют по-добре, ама както си го решите);
чиста тенджера (да се подчертае чиста!);
чешмяна вода;
Картофите ги измивам докато загрее котлона, след което докато се подгрява тенджерата с вода, която вода е толкова, че да стигне до половината при пълна с ненарязани с картофи тенджера… цар съм на дългите изречения. Та, нарязват се картофите на лодки, без да се белят. Сипват се в тенджерата с вече що-годе загрялата се вода, посипват се със сол и се изсипва известно количество олио отгоре им. Разбъркват се хубаво и се захлупват. До тук са минали 14 минути.
Следва процесът “задушаване“. При мен обичайно повече се получава като варене, защото прекалявам с водата. За това – не прекалявайте с водата!
След като картофите са започнали да изглеждат що-годе ядливи и все още не са се разкашкали, можете да изсипете част от водата (20 минути минаха от началото на задушаването), да долеете още олио, да изсипете някакво промишлено количество червен (лют?) пипер, да захлупите отново с капака и да върнете на котлона. Излятата вода всъщност е като бульонче, така че я пазете! След известен престой и очаквано леко загаряне на картофите в дъното, можете да хванете здраво тенджерата за ушите, държейки я за капака едновременно с това, и енергично да я раздрусате. Ето това е т. нар. джуркане. Ta джуркаме си ние картофите половин минута до препотяване, и ги връщаме отново на котлона. Можем да бъркаме с подръчни инструменти, но е важно след това пак да захлупваме и да оставяме на котлона. Крайната цел, която би трябвало да е постигната за около 10 минути е дъното на тенджерата да загори, докато съдържанието й стане оранжево. Ако не е загоряла тенджерата YOU IS WRONG IT DOINK! Картофите всъщност се оцветяват от загара си, както и от пипера. Помагайте си и с двата подхода, за да докарате нужния цвят.
След като се изморите (или са минали 10 минути в джуркане и пържене в тенджерата), махате тенджерата от огъня и гледате какво се е случило. Оранжевото нещо не се очаква да изглежда лицеприятно. Няма да го гледате и да му се радвате, а ще го ядете. Изплясквате го в чиния, настъргвате отгоре му сирене, слагате още червен пипер, ако ви влече, и поливате със сосчето, което изсипахте по-рано от тенджерата.
Сервира се горещо, по възможност на гладни хора, защото ситите ще мрънкат за това, че мяза на пихтия. Ако все пак има подобни реакции – да го духат (джуркания картоф)!
Понеже бутерките още не са се изпекли, имам време за глупости, та рекох да си dump-на последните случки от началото седмицата.
Преди време изкарах курс за категория А (мотор) и с голям ентусиазъм преминах към етапа на търсене на такъв. По-долу ще отбелязвам някакви неща, които намирам за много важни, защото ги виждам като такива или защото някой ми е казал, че са такива. Около търсенето, намирането, избирането и купуването на мотор.
Първо: трябва да знаеш какво искаш. За мен беше лесно – искам машина, драпеща на дълги разстояния (500+ км в един ден), без да те кара да се чувстваш като пребит на края на пътуването. Искам машината да издържа мен, втори човек зад мен и три куфара с багаж, за да мога да направя едноседмично пътуване и да си нося всичко необходимо. И да нося буркани от село с него (duh!). Искам да не е капризна машина, която ще иска много поддръжка, защото не съм от най-грижовните консуматори. С други думи съм се прицелил към трудолюбив и издръжлив добитък, който да мога да карам в изправена позиция. Ендуро-турърите се оказаха в тази категория, а Honda Transalp беше първото нещо, което силно съвпадна с повечето ми изисквания. Че и се водеше читав мотор за новаци. От разговори и форуми обаче почнах да се зарибявам по баткото на Transalp, a именно Africa Twin, което от много източници излиза най-точното за това, което търся.
Honda XRV 750cc Africa Twin – като този, който си взех, обаче в оригиналната си пигментация.
Второ: да знаеш какво да гледаш при оглед. Тук не мога да кажа, че знам каквото и да било. В общи линии нещата, които помня от съвети от приятели и познати:
гледай гумите и колко грайфер им е останал, както и дали нямат накъсвания или прорези (?!);
при палене на студен мотор виж дали не дими много отзад, щото ако да, вероятно гори масло;
тествай амортисьорите как са на натискане и дали връщат рязко (като при пружина) или плавно и бавно, както би трябвало;
провери дали работят мигачите, стопа, фаровете или фарът (кой с колкото се уредил);
стисни лостовете на съединителя и ръчната спирачка, за да ги усетиш как са на пипане – съединителя трябва да е мек, а спирачката… абе май и тя е хубаво да не е мега-твърда;
пробвай спирачките в движение, отделно крачната и отделно предната;
провери дисковете на спирачките (ръжда, драскотини, рисунки от децата с пастел);
преслушай двигателя (дали мърка/ръмжи равномерно);
провери маслото дали не е за смяна, и ако не, дали пък не е твърде малко. Как? Зависи от мотора, но е за смяна, когато е много черно и на пипане се усещат малки частици.
забърсвайки ауспуха със салфетка и проверявайки черното по нея дали е мазно може да ти подскаже дали двигателя не хапва масло (което не е хубаво, когато не го маже на филии);
вземете си някой разбиращ от мотори или поне каращ от отдавна с вас (преди всички други тия неща, описани по-горе)! Благодарско на Ваня Стоянова, че ме светна за това, както и за инструктора, при когото изкарах курса :)
Трето: Наистина ли искаш да го вземеш? Предполага се, че на огледа си направил няколко кръгчета с него. Аз понеже се видях с човека след работно време нямаше как да налазим нотариусите, заради което имахме повечко време и направихме едно почти 20км извънградско, та усетих колко е приятно да се кара с него, усетих вятъра, последната скорост, шубето и това че не работеше километража (за което знаех).
Четвърто: Бюрокрацията. За да купиш мотор, трябва да се прехвърли собствеността му като МПС. Ако продавачът е бракуван, сиреч има съпруг или съпруга, то ще трябва да присъстват и двамата на подписването на договора, ще трябва и двамата да се подпишат (или единият да има пълномощно да подписва другия за това). След купуването на мотора в някакъв срок (14 дни или 1 месец, не съм сигурен) трябва да го регистрираш в КАТ в общината, в която се водиш по постоянен адрес. Там му правят и преглед някакъв, но май не те засяга.
Какво правим в случаите, когато половинката я няма за договора? Моята ситуация се оказа точно такава и щеше да се окаже, че за втори път отивам от София до Асеновград напразно… Сетих се обаче за дълговата хартишка, наречена Запис на Заповед*. С две думи – документ, в който се обяснява че Гошо на тая дата, този час и това място е дал толкова пари на Пешо и същият този Пешо безусловно се ангажира да ги върне в точно определен срок. Документът се подписва само от Пешо и го притежава само Гошо. Нотариална заверка не е нужна и това е своего рода ценна книга. След посочения срок, Гошо може да отиде при съдия изпълнител и да му каже “Брат, я му вземи на Пешо нещо на ей тъз стойност.”.
Та в моя чуден случай аз купих мотор без да ми бъде прехвърлена собствеността. Човекът просто ми връчи картата на мотора, застраховката и годишния преглед, аз му платих и той ми подписа запис на заповед, че ми дължи парите за мотора. Цялото нещо се случва понеже жена му е зад граница и ще се върне чак покрай празниците. Та аз в момента карам чужд мотор, обаче с документите му (демек легално) и имам ценна книга, която в случай че човекът в един момент реши, че “Ей тоз Владо ми открадна маторя, дето му дадох за два дни, г-н милиционер, върнете ми го!”, аз ще мога да кажа “Е да, ама той пък ми дължи ей тез пари, айде давай си ми ги!”. Така всички сме спокойни и аз чакам да дойде Коледа, та да се видя с човека, за да финализираме бюрокрацията.
———————–
*Подозирам, че именно с подобен документ лихварите си легализират сумата, по-голяма от дадената към клиентите си, която след това биха могли да търсят по съдебен път и съответно да изземват нечие имущество.
Това ми прати на скоро братовчедка ми. На мен, на майка ми и брат ми в чужбина. И на другите от родата, разпиляли се насам-натам. И не че има какво да кажа по него, записвам си го тук, за да ми напомня.
Идвайте си
Идвайте си, докато все още светят
две прозорчета в шумака
и до късно в есенните нощи двама старци
трепетно ви чакат.
Идвайте си. В старото огнище
пън догаря – сух пън от черница
и до него спомени разнищват
стар баща и майка ви светица.
Идвайте си, докато на двора
тегне с грозде старата лозница,
жълти тикви светят на стобора
и поели топлата десница,
целунете майка си, че може
тази среща сетна да остане…
Не ще има кой софра да сложи,
с топла питка сладко да покани.
Ще заглъхне къщата, а двора
ще потъне в бурени и лайка…
Тук ще дойдат нови, чужди хора,
ще я няма бедната ви майка.
Ще мълчат оголени липите,
небесата ще се спуснат сиви…
Майките ви чакат пред вратите.
Идвайте си, докато са живи
Седим в init Lab вечерта преди Бъдни вечер, някъде към 22:22. Аз, другият видински Владо, брат ми и Жу. Двама се борим с WordPress проекти и двама се борят с Linux конфигурация и python-ски проект. Адашът пък разправя на Жу как да се оправя с разни дребни глупотевини из Маймунтуто.
– Абе, как се махаше word wrap-ът на gedit? – попитах в стената.
Владо и Жу малко изненадано повдигнаха глави и се втренчиха.
– Preferences и…. – започна Жу, но го открих в момента, в който го каза.
– Тъкмо това му обяснявах преди половин минута. – се включи някак възмутено Владо.
– Ми кво да направя, тука гледам едни логове и изглеждат много омазано като ми ги пренася на нов ред. – оправдавам се.
– Е ми ние някакви логове гледахме. От базата. – някак безсмисленото добави Владо. Дали безсмислено? Моите логове бяха точно от грешки на SQL заявка, която омазваше картинката…
Оня ден на път за init Lab ми пристърга стомаха и се зачудих дали мога поне веднъж вместо да се натъпча с вафли и налея с Gingerela да си сготвя нещо. Размишленията ми се насочиха към спомена за изостанал недовършен пакет ориз, та в края на краищата минавайки покрай магазина взех един буркан небелени домати. 40 минути по-късно хапвах нещо, което сериозно ме изненада с това, че беше не просто ядливо, а и приятно за ядене.
Рецептата за “Домати с ориз по уабърски”:
малкото останал ориз;
буркан с домати и съответният им сос;
неизвестно количество вода;
олио (колкото да ви е яд, че после ще трябва да миете взичкия мазньоч с веро);
сол като за поръчково убийство;
босилек;
В общи линии в правоъгълната тефлонова тавичка изсипах всичкия наличен ориз и сипах вероятно два пъти повече вода. Олио по погрешка сипах още в самото начало, та пропуснах момента с миенето и чистенето на ориза. Сипах още олио, та да има и изтрясках тавата във фурната на Раховец-а. След, да речем, 30 минути водата не се виждаше на повърхността на ориза и той маааалко беше поомекнал. Изсипах всичко от буркана с доматите, малко го поразбърках с ориза и пак затворих фурната. 10-15 минути по-късно, когато оризът вече изглеждаше мек и ядлив, преди манджата да бе започнала да си прави коричка, извадих тавата и се сетих, че не съм сипал нито сол, нито друга подправка. Тогава всъщност ми попадна босилека, който си бяхме отглеждали през лятото, а просто го разсипах и него в тавата и хубаво разбърках цялото нещо.
Снимка на резултата няма, щото го изядох същата вечер.
Допълнение: Христо Дешев даде идеята следващия път да вкарам в играта и чесън. Като че ли звучи добре.
П.П. Записвам си “рецептата”, за да си я спомня следващия път като съм гладен и не ми се яде леща с босилек, както направих миналата седмица. Не ви препоръчвам да експериментирате с неща, които след това ще ядете.
Понеже, нали, блогът ми напоследък го употребявам за да помагам на приятели да намерят нещо, което търсят, обичайно хора, реших, че и това нещо, попаднало случайно в пощата ми, трябва да се разчуе:
ТЪРСИ СЕ
висококвалифициран адвокат с опит в международни съдебни дела за завеждане на съдебно дело срещу Фейсбук в компетентния международен съд, във връзка с долуописания казус. Адвокатът следва да бъде силно вярващ християнин (за предпочитане Адвентист от Седмия Ден) в Името на Всемогъщия Бог, Творец и Спасител, Господ Исус Христос. Адвокатът не трябва да е масон и да има връзки с тайни общества или организации. Делото е Божие и само посветен на истинския Бог адвокат би могъл да бъде ангажиран.
Описание на казуса:
Фейсбук тотално погазва правата на своите потребители и безцеремонно нарушава редица международни норми и закони!
За да контролира е-мейл кореспонденцията на своите потребители, Фейсбук незаконно е променил техния е-мейл адрес, предоставен в личните данни на профила!
Моля, обърнете внимание на Вашия е-мейл във Фейсбук! Той не е този, който Вие сте предоставили! Фейсбук няма никакви права да върши това! Моля, сигнализирайте компетентните международни институции!
Това е грубо беззаконие и произвол на тайните агенции (Илюминати), контролиращи сайта “Фейсбук”! По този начин Вашата е-мейл кореспонденция минава през сървъра на Фейсбук, за да знае “Големият брат” какво и с кого си пишете!
Моля, ПРОТЕСТИРАЙТЕ !!!
За това беззаконие Фейсбук подлежи на международен съд и следва да изплати милиони долари обезщетение на своите потребители за неоторизирана промяна на лични данни и шпионаж на лична кореспонденция!
Не беше веднъж или два пъти на мои познати да им крадат колелета. И аз загубих едно колело, но това беше преди години и от тогава като че ли все ми се разминава. На приятелката ми в рамките на една година й откраднаха 2 колелета, същото се случи и на бат Ружи, и двата пъти в близост до Лаба, като единия пък колелото беше със сериозна заключвалка и беше вкарано в коридора на сградата…
Една вечер, излизайки от Лаба, открих заключвалката си почти разрязана, като гадът беше изчоплил гумената част, но явно беше стигнал до изненадващо здравата метална оплетка, която го е забавила до светването на лампите в коридора на кооперацията…
Опитах се по лични наблюдения и разсъждения да обобщя следните ПРАВИЛА ЗА СИГУРНОСТ НА ЗАКЛЮЧЕНОТО КОЛЕЛО:
ако ще заключваш някога някъде колелото си, не прави компромис със заключвалката си;
ако заключвалката може да се отключи с ключ, някой ще може да я отключи и с нещо друго;
… съответно не оставяй колелото си на скрити места, невидими за минувачите. Там “майсторът” може да работи необезпокояван;
не оставяй колелото си заключено за по-дълго от едно денонощие – дори и да не му посегне някой “майстор” от първия път, със сигурност ще го огледа, за да знае какво да си донесе следващия път, когато успее да се примъкне незабелязан до него;
не разчитай на камери за сигурност – какво, като имаш заснет тила на човека със синята тениска?
не разчитай на сигурността на собствените си стълбища – не едно или две колелета вече ни заминаха от подобна лъжесигурност;
заключвай колелото си само пред директния поглед на служител на заведение, магазин, охрана на сграда или каквото и да било. Ако размениш няколко дружелюбни лафа с човека, ще си имаш личен пазач на колелото.
Личното ми мнение, че най-здравите заключвалки са тези по-долу, защото са прилично дебели и обичайно оплетката отказва тези, които иначе са се захванали с идеята да го гепят за 5 минути работа.
На Ружи колелото, което бе заключено с подобна заключвалка, изчезна от коридора на кооперацията на Лаба, като заключвалката беше прерязана като с флекс… за което очевидно няма нормална защита. На приятелката ми второто колело бе отмъкнато от задния двор на кооперация на центъра, като подозирам, че заключвалката (подобна на горната) е била оправена с ножовка. Едната заключвалка от двете е именно моята, която някой се опита късна вечер пред Лаба да разреже в тъмното, пък другата е на съквартирантката, която си заключваше колелото директно пред входната ни врата на етажа. Предишната вечер колелото на другата ми съквартирантка бе откраднато от същия етаж, като нейната заключвалка беше по-тънка и вероятно с по-голям френски ключ/клещи би си заминала без особени усилия.
Обгоряната заключвалка всъщност е от тази вечер, като точно на входа засякохме човек с тъмни дрехи и запотена физиономия, който ме заговори несвързано и взе да ме разпитва къде съм живеел и незнам си кво. Минутка по-късно видяхме заключвалката на етажа и хукнах да го гоня из квартала…
Та който е имал някакво спокойствие за колелото си, нека си го прибере на терасата, ако не живее на първия или втория етаж на сградата. По центъра заключване “за малко” да става само с устройства здрави и дебели поне колкото горното, щото иначе се обезсмисля заключването.
П.П. Колелото ти е уникално по марка + модел + номер на рамката, като последния се намира под средното движение. Ако ти се случи да ти го отвлекат и полицията все пак да го намери, можеш да си го посочиш на огледа, но още по-убедително ще бъде да им кажеш и номера. Реална собственост можеш да декларираш обаче едиствено с документите, получени при закупуване, на които също имаш номер на рамката.
Тази сутрин успяхме да се скараме с дамата на сърцето ми, след което докато пазарувах закуска, се опитах да анализирам грешките, довели до резултата. Следните редове не са обяснения какво бива и какво не бива да правите, пък са бележка към мене си:
Достигнах и отминах границата й на търпимост за нещо, което тя не обича, пък въпреки ушеслушно (щото по телефона) неприятния ми подход, продължих.
Дори след първия признак на “Дразниш ме”, също известен като “да приключим темата” аз продължих да изливам добре-аргументирани логични доводи в полза на моето твърдение върху твърдата глава. Много исках да ги кажа, щото, разбираш ли, съм сигурен, че ще я убедят в моето твърдение. Резултатът от това, съвсем предвидимо, беше като да налееш масло в огъня.
Да спра:
да давам акъл без да са ми го искали;
да “наливам” след като съм засякъл признак на раздразнение и разпознавам границата от към гърба й;
да се ядосвам колко тъпи хора има, когато някой не е съгласен с мен, а няма аргументи за подплънка;
да водя неприятни лични разговори по телефона;
Да започна:
да наблюдавам и запомням до къде мога да насилвам търпението на отделните хора;
да преглъщам чуждата твърдоглавост и инат, ако не ме настъпват по палците на краката;
Да продължа:
да се замислям над тия неща;
да се радвам, че не съм взел твърде навътре нещата;
А май най-важното е да си науча собствените граници и в момента, в който бъдат пресечени, да се запитам искам ли това да ми се случва и занапред с тези хора и тези отношения.
