“Вашите чада не са ваши чада.
откъс от “Пророкът” на Халил Джубран, в превод на Спас Николов
Те са синове и дъщери на копнежа на живота за живот.
Идват чрез вас , но не са из вас.
И макар да живеят с вас, не ви принадлежат.
Можете да им отдадете любовта си , но не и мислите си, защото те имат своимисли.
Можете да дадете подслон на телата им , но не и на душите им, защото душите им обитават къщата на бъдното, в която не можете да влезетедори насън.
Можете да се стремите към тях, но не се мъчете да ги направите като себе си, защото животът не се връща назад, нито помни вчера.
Вие сте лъковете, които изстрелват чадата ви като живи стрели.
Стрелецът вижда целта си върху пътеката на безкрая и ви огъва с мощ, така че вихрените му Стрели да отлетят надалеч.
Нека огъването ви в ръката на Стрелеца е за радост; защото както Той обича литналата стрела, Тъй му е драг и якият лък в десницата Му.
Category: деца
Бидейки близък с хора, които имат деца, пък макар и аз самия още да не съм оставил потомство за радост на баби и дядовци, тук ще вписвам любопитни открития за това как се справям с общуването с маклките хора. Със сигурност родителството е много по-трудно и сложно, от колкото мога да си го представя, която не ми пречи да си споделям скромния опит, за да се самоподсещам за някои неща около това.
Как разбрах какво му има, без да питам
Борето, умно и чувствително момче на 7 години, не се радва твърде много на въпроса “какво става?”, когато е тъжен, особено ако му се е насъбрало повечко от последните дни.
Конкретната случка беше свързана с нещо, което искаше от майка си, но тя му отказваше. Явно вече беше поизнервен, заради което взе да се тръшка и я плясна по бедрата. Не твърде силно, но все пак достатъчно много, че тя да изпищи от болка заради изгорялата под полата кожа.
– Какво ти става бе, Борисе?! – изкрещя тя.
Видимо разстроен, той се отдалечи и клекна да гледа в точка далеч от майка си.
Минаха 5 минути без промяна при него, след което отидох при него, за да не стои сам. На автопилот изгладих пясъка между нас и с клечка нарисувах нещо почти неопределено с няколко кръга един в друг. Попитах го какво вижда. “Мечка” беше отговорът, който се процеди с неохота от тъжната му физиономия. Заличих мечката.
– Сега е твой ред.
Борето бавно започна да рисува.
– Разбито сърце?
– Да. Тъжно ми е, че нараних мама.
Не мисля, че ми се наложи да го увещавам много да отиде и да ѝ се извини и да я гушне. Пък ако можеше и възрастните толкова лесно да си казваме какво ни е…