Отидохме един приятен есенен ден цялото стопанство (без котката) на разходка до Черната скала (в Рила). Времето беше прохладно, на сянка даже повече, от колкото ни се искаше. Черният път, по който бяхме тръгнали пеша, не беше твърде стръмен или тежък. Понеже разходката беше доста над 10 минути, а някои малки хора се бяха размекнали от топлото в колата, започна едно умерено мрънкане от типа “Кога ще стигнем?” и “Студено ми е”.
Хрумката, която спаси положението, бе да се “надхождаме” до избрана предварително точка напред по пътя. Нищо гениално, броим до три и тръгваме с възможно най-бързото темпо на ходене, без подтичкване или скачане, докато стигнем избрания обект (стълб, дърво, храст…). Възрастните със сигурност имат нечестно предимство в разкрача на пергелите, заради което би имало смисъл от даване на преднина или усложняващо за възрастния условие като ходене назад или тръгване по-късно. Състезанието пък стана още по-официално с предстартово броене и символична награда, която вече не помня дали надвишаваше по стойност една солета.
Крайният резултат след като на децата омръзна това занимание беше добре затоплени биологични единици, нулево мрънкане и съществено приближаване на целта, към която се придвижвахме. И в тоя процес се забавлявахме.
П.П. Черната скала е красиво място и си заслужава да се посети за кратка разходка в планината. Вероятно пак ще отидем тая година, понеже и младежите си спомнят миналото отиване там с хубаво.