Работохолизма и прекомерната полезност

С една приятелка на скоро си говорихме за работохолизма и как съм я бил вдъхновил да попрочете малко повечко за това „полезно“ психическо разстройство у хората. Оказа се, че имало полезна статия за това в Wikipedia. Основното твърдение беше, че всъщност работохолиците изпитват нуждата да се намират в работа, да са заети, а не непременно да са максимално ефективни. С лека тъга си спомних за майтапа, че по-добре е да си намериш тъп и мързелив служител, от колкото тъп и работлив, защото вторият ще ти свърши доста повечко бели от първия.

Установих за себе си, че често залитам в посока „дай да свърша всичката работа, ама да се случи идеално“ и по някое време след полунощ просто заспивам, а работата не е и преполовена, след като съм продължил да блъскам в стената, вместо да я заобиколя и да мина през вратата. Гореспоменатата глупост, която свърших вчера ме наведе на мисълта да напиша нещо по темата, та да си го препрочитам от време на време.

Вчера цял ден борих проект, който трябваше да се случи до Коледа. Планът ми се струваше реалистичен и при поредната задача трябваше да склоня един модул да заработи с новата версия на основен друг. Не беше най-жизненоважната част на проекта, но пък исках да се случи по идеалния възможен начин, заради което не търсех половинчати алтернативи. След 3 часа кодене в колата и още два към след полунощ вдигнах ръце и го зарязах. Крайният резултат? Нищо завършено и решението да сменя подхода и модула за конкретната функционалност.

Днес изравях пътеката през и около къщата на дядо ми, понеже беше хлъзгава и тясна, а снегът наоколо минаваше 30см дълбочина. Усетих се как се залавям за това да изрина всичкия сняг, вместо първо да разширя съществуващата пътека и да изкъртя леда от нея, което би било най-полезния резултат от цялото занимание. Два часас по-късно всичко най-важно беше приключено, с което и симното селско слънце се скри зад склона. Ако се бях отдал на ентусиазма да бъда прекомерно полезен и да обруля всички дървета и покриви от сняг, да изрина всички пътеки и площадки от сняг, щях да се усетя някъде към 9 вечерта, че ще трябва да остана на село още някой и друг ден.

Изводите за тебе, Владо, са:

  • като започваш нещо, мисли си за крайния търсен резултат, не за това колко яко е да го правиш и колко яко ще го направиш;
  • следи си сроковете и ако нещо в твоя обхват закъснява реагирай (адекватно);
  • дълбаенето рядко е полезно, когато е в грешната посока;

Презареждане при burnout

Позволявам си да ползвам английска думичка. Burnout си го превеждам като прегаряне. Все едно да ти прегори процесора на компютъра. Напъвал си го твърде много, вентилаторът не е успял да го охлади, и изведнъж вече машината не работи.

Горе-долу по сходен начин се случва и с мен, когато работя твърде много с твърде малко почивка и в съзнанието ми се натрупва твърде много напрежение от твърде многото оставаща работа. Задушаваш се, изпълва ти съзнанието и не можеш да мислиш за друго, дори когато примерно е приятна събота вечер насаме с любимата, топло е, прегръщате се, хапвате плодове и си говорите за някакви дълбоки и интересни метафизични теми. Дори тогава съзнанието ти е окупирано от мисълта за работата, която утре трябва да свършиш и как няма да стигне времето да я свършиш всичката и как в понеделник ще имаш още от нея, пък хората ще ти звънят да те питат до къде си и ти ще си закъснял.

Цялото това чувство е смазващо, мисълта е поглъщаща, а знаеш, че сега трябва да се насладиш на мига с човека до теб, и да не ги мислиш тия работи. Всичко си има време и място и не е сега времето за мислене за работа! Опитваш да изтласкаш натрапчивата и тежаща мисъл. Опитваш се да я разсееш, да я задушиш, а резултатът все е нулев.

Тази същата вечер установих, че всъщност трябва да действам като в айкидо. Не да се противопоставям на силата, а да се слея с потока й и да я обърна в подходящата за мен посока. Учтиво да й покажа пътя към вратата. Оставяйки абстрактните глупости задавам директно въпроса:

Каква е генералната ми цел?

Очевидно проблемът е с твърде-многото работа. Защо обаче работя толкова много и каква е причината да имам толкова много работа? Кой е върхът, на който искам да се кача и защо искам да се кача там? Как би изглеждала картата на моя quest и какво има на края на пътечката, отбелязано с голям Х? Питам се аз – защо правя всичко това?

Отговорът ме мотивира, ако крайната цел си струва и действията по постигането й, макар и обсебващи, са в правилната посока. Ако не са в правилната посока очевидно сега е правилният момент да ги зарежа и да поема нова посока, евентуално правилната. Ако пък крайната цел не си струва, защо въобще да се занимавам?!

При всички положения тягостното напрежение в главата изчезва, за сметка или на окриляващата мотивация да докарам нещата до края, или за сметка на взетото важно решение да прекратя тези дейности или да сменя генералната цел.

Поставяне на цели 2.0

Обичайно си трещим грандиозни цели в началото на годината. Или след рождения ден, или там някоя друга дата в календара, която успяваме да видим като невероятно съществена, че да стане повратна за живота ни.

Като един прост програмист, реших, че не бива да пропускам да си пусна бета версия на новогодишните цели. Ей тъй, пробно, за кратък период, и да видя дали си заслужава догодина да се боря за тях, дали не са твърде лесни, дали не си струва да добавя и още нещо към тях. Както се вика, „release early, release often“. Ta хрумна ми на мен това и седнах да си разпиша преимуществата на този невероятно новаторски подход.

  • давам си правото „голямото пътешествие“ да го започна с малки крачки и евентуално кратка почивка, преди то да ме връхлети съвсем с голямостта си;
  • имам възможността да изпробвам волята си, както и смислеността на това, което ми се е приискало да ми се прииска на Нова Година. Дали ще си спестя някое и друго разочарование тогава, или ще установя, че ми трябва някоя по-крилата мечта за догодина – все съм на далавера.
  • намирам си поредния повод за известно време да изпробвам нещо ново и необичайно за себе си. Режим на спане, диета, тренировъчна програма, подход към ученето – всички те са по-лесни за подхващане, когато им виждате края след някой и друг месец. Краят на годината. После що била успешна „Диетата за 90 дни“.
  • тъй започвам обратното броене за приключването на тазгодишните грандиозни планове и евентуално надграждам над вече изпълнените планове.

Та такам. Май вече се убедих. Утре ставам, разгръщам атласа и корабните карти и започвам да си чертая бъдещето за до края на годината. Ех, че хубаво било да си разписваш някъде мислите!

Първо броиш до десет

Напоследък все по-често си говорим с майка ми в Skype. Понеже е на около 2000 км разстояние считам този факт за едно сближаване. Но както и да е, лафихме си за нетолерантните и глупавите хора. Разказа ми за следната случка:

Запознах се с някакъв англичанин, който работи на нефтени платформи, а в извън работно време живее в България с някаква българка, която не знае английски. Казах му, че предвид че е в България, от него се очаква да положи малко усилие и да научи езика на страната, в която възнамерява още дълго да живее. Също както аз прави, пребивавайки във Великобритания. Отговорът му беше нещо от рода „Всъщност българите трябва да научите английски! За вас няма място на тоя свят“.

Първата й реакция била да го насмете и да го прати в едно много тъмно и тясно място, миришещо на кучи гъз (няма да споменавам мястото, не сме простаци все пак), но взела, че глътнала няколко глътки студен въздух, понеже нямала вода, преброила до десет и. И така.

Може да не знаеш, приятелю, но за българите има едно място, което се казва България. Ние, които не живеем там, не го харесваме, но има много други, за които то значи всичко и всъщност е най-красивото място на света, което те впрочем заслужават.

Не е нужно да споменавам, че тролското настроение на другаря англичанин тутакси изчезнало и сменил тона на разговора.

Без да плющя вълнуващи заключения, не мога да не си призная, че след толкова години с родителите си, все още намирам какво да науча от тях.

П.П. Та ако се бавя с отговор в чата, вероятно не лагвам, а тролът в мен е твърде голям, за да се преглътне в броене до 10.

Принципът на Трите П-та

Докато бях в гимназията баща ми постоянно ми натякваше, че трябва да уча, да чета, да се развивам. Аз, разбира се, се съгласявах с него и продължавах да шТракам на компа. Е, в последствие открих, че хубави работи е приказвал, ама кой ли го бе слушал.

Нещото, на което ме научи поне на теория последните години преди да духна за София и да спрем да се виждаме толкова често, че да ми налива акъл, беше за Трите П-та.

„За да успееш в което и да било начинание е нужно да приложиш три основни принципа, които характеризират твоите усилия. Те трябва да бъдат Постепенни, Последователни и Постоянни

Кой да знае, че като има прошарена брада и четири деца може пък да знае някакви наистина мъдри неща. Сега вече го знам със сигурност. Най-готиното е, че все още не е късно… май.

Колкото и пъти да се захващам с нещо, ако не започвам с постепенно увеличаване на усилието и отделеното време, все стигам до момента на отказването – дали защото ми се струва твърде трудно, дали защото тръгвам твърде бързо в грешната посока. Пък е хубаво и грешките в началото да се правят с по-умерено темпо!

Да бъхташ последователно значи да имаш план за бъхтането и да го следваш. Без план за бъхтането, просто ма’аш на посоки без да постигаш особен резултат. Представям си го като да цвъкнеш яйцата на котлона, след което отгоре им да сложиш тигана. Сигурно ще се получи нещо, но надали ще е точно това, което искаш. Бележка към мене си – имай си от време на време план!

Самият успех няма как да се случи, без да се бъхта постоянно за него. Не малко бих засегнал темата и за фокуса, но ми е достатъчно болна, че да се почешам зад ухото и самозасрамено да сведа глава. Целенасочено и без прекъсване – това го разправят и хората, проповядващи monotasking, и pomodoro техниката, че дори и баща ми.

На последния специално смятам да се доверя. Постепенно, но с постоянство и последователни стъпки.

Опит за еднозадачност… и кво?

За около седмица се опитах да работя еднозадачно и се надявах да придобия максимално количество от описаните преимущества на този начин на разпределяне на времето, вниманието и усилията през деня. Всичко звучеше идеално просто, лесно и достоверно, до момента, в който се опитах да го приложа на практика…

Къде му е трудното на това? Твърде лесно е да се заплеснеш и да забравиш за цялата тая история и да се отплеснеш по нещо, което изведнъж някой ти е натресъл. Дори вдигането на телефон по средата на разговор е нещо, което трудно се отказва, ако не си супер-осъзнат и не се ръчкаш наум през цялото време да НЕ правиш такива неща.

Въпреки всичко като че ли имаше лек спад в стреса, или поне така искам да си мисля аз. Друго съществено май не успях да направя покрай това, та поне знам, че с подценяване на опита няма да стане номера. Другата седмица може да пробвам пак, тъкмо преди да превключа отново на многофазов сън…

А сега ме чака плаж.

Многозадачни или еднозадачни?

За хората, далеч от програмистския контекст това може да е малко странно заглавие. Пак, че не говоря за нишки, а задачи. Но да премина директно на темата – четох една статия, която разказва за това, че всъщност човекът е животно, което не е направено, за да изпълнява няколко задачи едновременно. Без значение дали е Наполеон или просто жена, това не е за него и в повечето случаи ще вреди на продуктивността му, от колкото да помага.

Силно вярвах, че всъщност човек може да върши много неща едновременно и да жoнглира с различните задачи, така че всичко да се движи и да няма изтърване на срокове и закъснения. Да, ама си останах със силната вяра. Все не постигам продуктивността на хората, които си правят едно нещо, ама го правят добре. Все съм навсякъде и все не съм никъде. След малко размисъл снощи, след като прочетох статията, се замислих, че може би все пак греша в опитите си да правя всичко през цялото време, тук и сега. И може би точно заради това и не успявам да се фокусирам върху важните неща (както трябва), а да се лутам сред хилядите малки глупости, с които съм се ангажирам и през седмица да стигам до състояние на прегаряне. Е, не е далече от акъла всъщност, че едното води до другото.

Авторът на статията направил експеримент за една седмица, през която седмица се стараел да работи само върху едно нещо, без да се разсейва с идващите сигнали от тук и там (маловажно телефонно обаждане, ровене по сайтове за разсейка…), и така докато си свърши задачката. На кратко какви са били неговите наблюдения и резултати от едноседмичния експеримент:

  • много повече е изпитвал удоволствие от заниманията си – обяснението е в това, че забелязваш много по-ясно детайла, когато говорим за работа, и се отдаваш изцяло, когато говорим за занимания със семейството (женътъ и децата в неговия случай);
  • отбелязал е сериозен напредък в много от важните и предизвикателни начинания – според мен фокусът е виновника за този конкретен резултат, ама може да има и още нещо. Ще видим.
  • нивото на стреса силно намаляло – звучи примамливо и в същото време май ще изисква огромна концентрация, за да не мислиш за всичките неща, които са ти надвиснали, и на които си отказал да обръщаш внимание, докато приключиш с това;
  • загубил е търпение към маловажните времегубещи неща – без толерантност към загубеното време? Звучи добре, стига да не се изпада в крайности.
  • не намерил негативни страни в еднозадачността

Тези са ефектите, които аз ще търся през следващата седмица, като в същото време ще се оглеждам, дали пък няма и още нещо, което да изникне от промяната на поведението ми спрямо ежедневните отговорности и задължения.

След седмица ще се постарая да си драсна тук и личните наблюдения, за да видим Е ли толкова розово положението, или изцяло си зависи от човека и други премълчани в статийката работи.

Време има, има и приоритети

Разсъждавах напоследък над въпроса около оправданието, че нямаме време за това и онова. Забавното е, че времето е константа поне до момента, в който се научим да се движим със скоростта на светлината. Мене ме съмнява, че тогава времето ще спре да е константа, ама айде, нека имат тема за разговор физиците. До какво заключение стигнах?

Време има. Време има бол. 24 часа, и тия 24 часа ги имам абсолютно всеки ден! На всичкото отгоре ми ги дават за без пари, като ме взимат за зрял човек и ми предлагат сам да реша за какво да си ги похарча. Ако не ги изхарча до крайния срок, не ги връщат. Но продължавам да си имам по 24 часа на всяко глупаво денонощие!

Това, което ме спира да направя едно нещо за сметка на друго, това са приоритетите. И да, понякога е трудно да кажа на най-добрия приятел „Приоритети бате, ще пиша проекта, няма да идвам на ракията тоя път“. Звучи като „Ти си ми с по-нисък приоритет от писането на код, оправяй се!“, нали? Е да, само дето съпоставям ракията с работата, не приятелите с нея? Очевидно ако не беше, нямаше да продължавам да го пиша след като си тръгне той.

Уж стигнах до доказателството, макар и слабо да съм го защитил. В интерес на истината разчитам на интелигентността на хората да се съгласят с прочетеното предвид личния опит, вместо да ми обясняват, че не са такива и такива. На кратко отново:

Разполагаме с теоретично-безкрайно количество от време и ние сме господарите, които го разпределят според важните неща в живота си. „Нямам време“ е лъжа. „Имам приоритети“ е отговорът, с който имам правото да отказвам. И започвам вече да го правя.