Даряване на кръв в 10 лесни стъпки

Не знам къде можете да дарите кръв. Сигурно всяка поликлиника и/или болница приемат. Аз дарих във ВМА, т.е. зад ВМА. Като тръгнете към спешното, стигнете до големия комин, питате охраната на бариерата до комина и стигате мястото.

Алгоритъмът е горе-долу следният:

  1. Стигате до мястото и доктора ви казва, че без да сте закусили сте за никъде.
  2. Връщате се след изяждането на някаква грозна пица или там каквото и да било. Лъжица мед и ябълка не важат за закуска.
  3. Нахлузвате найлончета на чизмите си и попълвате декларация, че в общи линии кръвта ви все пак става за нещо.
  4. Бодват ви по пръста, за да определят кръвната ви група, а вероятно и още нещо. Може би го правят само на тези, на които им е сефте. След два месеца ще пробвам пак, та да разбера. Ръч, и вече си знаеш кръвната група. Много яко.
  5. Водят ви в чакалнята, където се ослушвате нервно 5-6 минути, докато ви извикат.
  6. Излягате се на нещо като зъболекарски стол, лелка ви омотава малко под бицепса, забърсва свивката и те бодва. So far, so gut.
  7. Следващите 5 минути седиш и ако не обичаш игли се опитваш да не гледаш. По някое време ти дават някакво гумено сърчице да го стискаш, че да влиза кръв. Болка няма, нито звук на цигане, смучещо сок със сламка. Просто си лежиш и чакаш.
  8. (optional)*Ако даряваш за конкретен човек, пускаш някоя сълзичка, като те попитат кво е, що е. Преди това си казал името му и къде лежи, за да отнесеш бележката на съответното място. Ако даряваш безвъзмездно си лафиш с лелките.
  9. За около 5 минути са ти източили кръв като за кофичка краве кисело мляко Елена. Оставят те да полежиш още 2-3 минути, след което те приканват да се изправиш, т.е. да седнеш.
  10. Връчват ти вързопче с 2 консерви русенско варено, кен Кока Кола, 3 млечни шоколада, фафла Боровец, 2 сокчета Aro и „Ай чау, жив да си!“.
  11. Бонус* Отиваш до мястото, където да предадеш бележката за дарената кръв и подаряваш фафлата на произволен минувач. Минувачите обичат фафли.

Мене цялото нещо ми беше за пръв път и бях нервен. Не припаднах, а бях сигурен, че ще успея и това да направя. Чувствах си се супер след това. За бонус-стъпката трябваше да ида до реанимацията на ВМА на 3-тия етаж. Като стигнах 4-тия по стълбищата взе малко да ми притъмнява, та се поспрях като баба между етажите. И за да не бъда безгрешен в алгоритъма фафлата изядох, а сокчето оставих на улицата. Някой вече си го е намерил.

Съветват ме 2 часа след цялото нещо да не шофирам и да не изпълнявам физически натоварвания. Стълбищата до Лаба също ги взех на два пъти с почивка по средата. Май се справям добре. Днес трябвало да изпия поне 3 литра течности, а довечера да приключа с вино и/или бира.

Също така в декларацията обясняват, че здравите мъже могат 5 пъти в годината да даряват, като не по-често от веднъж на 2 месеца. Жените – 4 пъти. Кой както се уреди.

* Ако имате роднина, приятел, познат или непознат, който в момента се нуждае от кръв, можете да дарите без значение кръвната група. Идеята е, че менкате вашата кръв за конкретна група от базата на болницата. Така хем не се губи кръв, хем не се налага да издирваш под дърво и камък хора с тая група, хем накрая ядеш шоколадче.

П.П. Илиян Йотов ме подсети да спомена, че ти дават и болнични – 1 или 2 дни. Нямам идея колко, щото така и не се възползувах от тази невероятна възможност.

П.П.П. (послеписо-поправка) Не било болнични, а отпуска. Благодаря на коментиралите за допълнителната информация! http://darikruv.com/kude-se-dariava-kruv – мястото, където можете да намерите центрове за даряване на кръв из страната.

Презареждане при burnout

Позволявам си да ползвам английска думичка. Burnout си го превеждам като прегаряне. Все едно да ти прегори процесора на компютъра. Напъвал си го твърде много, вентилаторът не е успял да го охлади, и изведнъж вече машината не работи.

Горе-долу по сходен начин се случва и с мен, когато работя твърде много с твърде малко почивка и в съзнанието ми се натрупва твърде много напрежение от твърде многото оставаща работа. Задушаваш се, изпълва ти съзнанието и не можеш да мислиш за друго, дори когато примерно е приятна събота вечер насаме с любимата, топло е, прегръщате се, хапвате плодове и си говорите за някакви дълбоки и интересни метафизични теми. Дори тогава съзнанието ти е окупирано от мисълта за работата, която утре трябва да свършиш и как няма да стигне времето да я свършиш всичката и как в понеделник ще имаш още от нея, пък хората ще ти звънят да те питат до къде си и ти ще си закъснял.

Цялото това чувство е смазващо, мисълта е поглъщаща, а знаеш, че сега трябва да се насладиш на мига с човека до теб, и да не ги мислиш тия работи. Всичко си има време и място и не е сега времето за мислене за работа! Опитваш да изтласкаш натрапчивата и тежаща мисъл. Опитваш се да я разсееш, да я задушиш, а резултатът все е нулев.

Тази същата вечер установих, че всъщност трябва да действам като в айкидо. Не да се противопоставям на силата, а да се слея с потока й и да я обърна в подходящата за мен посока. Учтиво да й покажа пътя към вратата. Оставяйки абстрактните глупости задавам директно въпроса:

Каква е генералната ми цел?

Очевидно проблемът е с твърде-многото работа. Защо обаче работя толкова много и каква е причината да имам толкова много работа? Кой е върхът, на който искам да се кача и защо искам да се кача там? Как би изглеждала картата на моя quest и какво има на края на пътечката, отбелязано с голям Х? Питам се аз – защо правя всичко това?

Отговорът ме мотивира, ако крайната цел си струва и действията по постигането й, макар и обсебващи, са в правилната посока. Ако не са в правилната посока очевидно сега е правилният момент да ги зарежа и да поема нова посока, евентуално правилната. Ако пък крайната цел не си струва, защо въобще да се занимавам?!

При всички положения тягостното напрежение в главата изчезва, за сметка или на окриляващата мотивация да докарам нещата до края, или за сметка на взетото важно решение да прекратя тези дейности или да сменя генералната цел.

Бележка за границите на търпимост

Тази сутрин успяхме да се скараме с дамата на сърцето ми, след което докато пазарувах закуска, се опитах да анализирам грешките, довели до резултата. Следните редове не са обяснения какво бива и какво не бива да правите, пък са бележка към мене си:

Достигнах и отминах границата й на търпимост за нещо, което тя не обича, пък въпреки ушеслушно (щото по телефона) неприятния ми подход, продължих.

Дори след първия признак на „Дразниш ме“, също известен като „да приключим темата“ аз продължих да изливам добре-аргументирани логични доводи в полза на моето твърдение върху твърдата глава. Много исках да ги кажа, щото, разбираш ли, съм сигурен, че ще я убедят в моето твърдение. Резултатът от това, съвсем предвидимо, беше като да налееш масло в огъня.

Да спра:

  • да давам акъл без да са ми го искали;
  • да „наливам“ след като съм засякъл признак на раздразнение и разпознавам границата от към гърба й;
  • да се ядосвам колко тъпи хора има, когато някой не е съгласен с мен, а няма аргументи за подплънка;
  • да водя неприятни лични разговори по телефона;

Да започна:

  • да наблюдавам и запомням до къде мога да насилвам търпението на отделните хора;
  • да преглъщам чуждата твърдоглавост и инат, ако не ме настъпват по палците на краката;

Да продължа:

  • да се замислям над тия неща;
  • да се радвам, че не съм взел твърде навътре нещата;

А май най-важното е да си науча собствените граници и в момента, в който бъдат пресечени, да се запитам искам ли това да ми се случва и занапред с тези хора и тези отношения.

Сам

До преди малко валеше сняг. Сега само леко прехвърча. Вятъра леко се закача със закъснелите снежинки. Ботушите ти потъваха малко над глезена. Не беше натрупално много, но беше достатъчно, за да скърцат стъпките. Без друг звук – просто равномерно скърцане на два чифта крака. Разходка в полунощ. Мъртъв парк в заспиващ град, и луната, невинно надзъртаща зад разпокъсаните облаци. Студеният вятър повя лицата и припомни онази детска песничка с пощипващия бузки студ.
При всяка крачка се образуваше купчинка сняг на носа на обувките ти, която при стъпването или се изтръскваше, или наедряваше, превръщайки се в малко снежно топче, търколило се от топлия ботуш.
Преминаващи коли. На близо и все пак тихи. Само двигателя тихо мърмореше. Сякаш се движеха по чорапки, за да не нарушат хармонията.
Палците на краката ти вече изтръпваха от студ, също както и останалите пръсти. Левият ботуш като че ли пропускаше вода. Пътеката сякаш потъна в снега и се сля със заобикалящата я поляна, окъпана в студената бледа светлина на луната. Спомни си как като дете обичаше да се разхождаш из полето без път и посока. Спомни си как не гледаше само на пред, в бъдещето, а оглеждаше и изучаваше всичко наоколо. Виждаше детство, приятели, игри, природа, добро… зло. Сега само утре ли успяваш да видиш?

Вече си вкъщи. Сам си, но със задоволство събуваш мокрите ботуши, сваляш чорапите, и докато си измиваш краката с топла вода в чайника се вари шипков чай. С все още зачервени от студа очи, подсмърчайки измъкваш из под леглото вълнените чорапи от милото бабче. Бързо ги нахлузваш и се мяташ в леглото, мислейки единствено за това как да се затоплиш по-бързо. Отново се унасяш в спомени, но бързо се отърсваш от тях и се оглеждаш около себе си.
Сам си.

Малко надценен

Напоследък хората ме възприемат твърде сериозно. Не че не ми харесва, но не бива. Ако мога да си позволя малко да пиша за себе си в личния си блог, бих рекъл, че съм доста несериозен кретен, слабоинтелигентен и сравнително страхлив от останалите хора. Проблемът е, че за да прикрия, или може би преборя, тия си слабости, аз поемам ролята на точно обратния образ. Сериозен, интелигентен и общителен.

Е не съм.

Попиване

Разхождаш се из нов град. Непознат и чужд. Сам си и нямаш цел.

Мотаеш се, загубваш се по няколко пъти, картата я ползваш колкото да видиш къде ти се ходи сега. Използваш компас, за да намериш изхода от пазара. После се връщаш, за да видиш колко струваха ябълките.

Вали те дъжд, обикаляш в кръг, вятърът чупи чадъра ти. Някой ти подвиква на улицата, а ти крачиш спокойно в посока настинка. И ако на края на деня ти се чувстваш добре, уютно и спокойно на това чуждо и непознато място, то мястото вече не е чуждо и непознато за теб. Ти си у дома.

17-ти ноември в Корк, Ирландия

A Джепето, който бачкаше в ЖеПе-то…

… се беше побъркал от целия хаос, настъпил сред копенхагенските железници. Нещо се беше случило на една от централните станции и влаковете стояха и чакаха, объркани от лудницата. Сменяха посоките в таблата в последния момент, преди да тръгнат, a това тръгване все беше след 20 минути. Самите служители на градския транспорт нямаха идея какво се случва и даваха съвети, които направиха пристигането на мен и брат ми от летището до Соборг над 2 часа, смяна на 4 влака и 3 автобуса при температура от около 5 С и поривист вятър с дъжд. Nice, a?

По-късно вечерта се уверих, че наистина що се отнася до Internet сме по-напред от тия мушмороци, като видях как ми лагва връзката на телефона, за нещо, което го плащат над 100 евро на месец… Обществените свободни мрежи пък са свободни, но с login & pass, щото явно са се парили вече от странстващи кракерчета и недоброжелателни е-злодеи. Дето го е казал мъдрецът – Парен каша духа!

Та такам, първото впечатление за Дания – лош интернет, хаотичен и неорганизиран транспорт и… време ли е, та да го опишеш?! Същия ден в София карах колело с къси панталонки и тениска.

Ден по-късно се запътваме да обиколим малко забележителностите и да хвърля едно око на странното нещо Christiania