Как разширение за WordPress с наличен код в GitHub направи $100k продажби за по-малко от година

Обожавам успешните примери в света на отворения код, особено когато са свързани с бизнес, който да гарантира по-дългосрочна устойчивост.

В конкретния случай, който няма да преразказвам, добавка към платеното WordPress разширение Gravity Forms, оригинално правено за контактни формуляри, прави много сериозни пари, без да си крие кода зад система за плащане.

Просто прочетете:

GravityView has passed $100k in sales – GravityView

Какво правим при назначаване на нов служител

Следния текст ми бе пратен от счетоводителя като напомняне, защото, нали, ние много бурно се развиваме напоследък :)

Важно е да знаете, как да назначите служител и от кой момент може да започне официално работа без да прекрачвате закона.

Служителя не може да започен работа без:

– Подписан договор

– УВЕДОМЛЕНИЕ ОТ НАП за регистрацията на трудовия договор

В тридневен срок от сключването или изменението на трудовия договор работодателят или упълномощено от него лице е длъжен да изпрати уведомление за това до съответната териториална дирекция на НАП.

Работодателят е длъжен да предостави на работника или служителя преди постъпването му на работа екземпляр от сключения трудов договор, подписан от двете страни, и копие от уведомлението по чл. 62, ал. 3 от КТ, заверено от ТД на НАП. Ако не е предоставил тези документи, работодателят няма право да допуска до работа работника или служителя.

В съответствие с чл. 63, ал. 4 от КТ изпълнението на задълженията по трудовия договор започва с постъпването на работника или служителя на работа, което се удостоверява писмено. От този момент работникът или служителят започва реално да изпълнява възложената му работа и от този момент възникват за него правата за трудово възнаграждение, за трудов и осигурителен стаж, отпуски и др., оттогава започва да тече и договореният срок.

Преди да започне служителя трябва да му е проведен инструктаж за трудова безопасност. Да са осигурени безопасни условия на труд. Това всичкото го прави службата по трудова медицина.

Искрени благодарности на другарите от VP Consulting, особено за проявеното търпение към мен напоследък!

Какво може да се подобри на един обикновен обучителен курс?

Малко за контекста – това ми го писа една студентка, на която преподавах WordPress в един от първите ми, не до там изкусурени курсове (като че ли 2011-та). Пиша го тук, за да си напомням какви неща правят впечатление на хората и имат значение, когато става въпрос за обучение.

Радвам се, че ще правиш нов курс и с удоволствие ще ти дам обратна връзка, още по време на курса си мислех, че ще е добре да го направя, но като че ли не остана време или просто така се случи.

И тъй… относно програмата, за мен беше ок. Темите си вървяха последователно, бяха включени основни неща, които са необходими, за да навлезе някой, който няма никаква идея от wordpress. В тази посока нямам забележки, но и като човек, които все още не е навлязал кой знае колко, може би мнението ми в това отношение не е меродавно, защото нямам поглед какво друго е можело да се включи :)

Относно начина на преподаване, мога да те критикувам много, но и знам колко е трудно човек да намери по-ефективен начин на преподаване. Та по този въпрос, лично аз винаги съм намирала преподаването тип лекционнен формат за недостатъчно ефективно, неангажиращо участниците и в крайна сметка малко или много скучно. Обикновено, ако след това не преговориш или упражниш информацията (например поради липса на време) в главата ти не остава почти нищо. Струва ми се, че малко повечко практически упражнения по време на самия курс, а не вкъщи, ще е доста по-полезно. Забелязала съм също, че информация, която е поднесена след като си се поблъскал сам над даден проблем, остава доста по-сериозен отпечатък в паметта ти. Т.е. моето предложение е, ако е възможно и ако намериш начин, да увеличиш практическите задачки и занимания по време на лекцията и да съкратиш времето, в което ти говориш, а хората те слушат. Може би те биха могли вкъщи да си прочитат теоретичната част, онези слайдове с инфо бяха също много полезни, а когато са с теб направи така, че да те ползват на практика. Последните пъти например се чудех защо изобщо си влача компа :)

Друг проблем, който обаче не е твой… беше историята с домашните. Курсът вървеше доста бързо и стегнато, обаче ако човек няма време да се занимава вкъщи, поради същата тази скорост много лесно можеше да изостане, да не успее да си направи домашното и съответно да загуби желание да дойде на следващата лекция, защото ще се чувства като ученик, който идва неподготвен за часа :) Аз имах такива преживявания на няколко пъти и ми беше трудно да се накарам да дойда, особено след като установих колко полезна работа вършат слайдовете с обобщения на лекциите. Дори си мислех, 4е  мога просто като ми остане време да седна и да чета, да се ровя тук там и да разбера нещата, които ми липсват, не са ми ясни или не знам как да направя.

В същата връзка ми е интересно колко човека в крайна сметка дойдоха на представянията на сайтовете, които са направили. Освен, че не бях в София на обявената дата, аз нямаше да имам готов сайт и това би ме спряло да дойда на лекцията, която доста ме интересуваше. Защото все още не знам как да си метна творетнието на адреса, който си имам запазен за сайт :)

Еми за сега не се сещам друго и единствено съвета ми е, да разчупиш малко повечко нещата, да си размърдаш въображението и да измислиш начин да накараш хората да си размърдат от своя страна мозъците, да се запалят и да разберат, че няма нищо сложно, просто трябва малко постоянство :)

Не редактирам, не удебелявам и не коментирам. Само пожелавам на всеки, занимаващ се с нещо подобно да получава откровена градивна критика като тази, защото това страшно много помогна за следващия такъв курс, който направихме 2012-та в init Lab.

Некорпоративна Обществена Отговорност

Разсъждавах тия дни по темата за корпоративната социална отговорност и какво й е сбърканото. Социална отговорност е да действаш със съзнанието, че това, което правиш има ефект върху обществото, и съответно да се стремиш ефекта да е възможно най-положителен, или поне да не е негативен, продължавайки да вършиш своята си дейност. Корпоративната социална отговорност се предполага, че трябва да е същата тая социална отговорност, обаче с обект – юридическо лице. Е там нещата се чупят, защото повече избива на социален PR, от колкото на нещо друго, а полезността за обществото от време на време е под въпрос, поставяйки я на кантар с предлаганата услуга или продукт. Пример? Кока-кола или кой да е производител на цигари.

„Световният съвет на бизнеса за устойчиво развитие“ определя корпоративната социална отговорност като задължение на бизнеса да допринася за устойчивото икономическо развитие, трудовите отношения с работниците, техните семейства, местната общност и обществото като цяло за подобряване качеството на живот.

Разкош! Ако редовно плащаш заплата на служителите си, откриваш нови работни места и плащаш данъци, ти си социално-отговорна корпорация, която допринася за устойчивото икономическо развитие и прочее! Недай си Боже ти хрумне да направиш някоя по-хитроумна рекламна кампания, включваща почистване на парка – по вестниците трябва да се пише колко си отговорен!

Много приятна и искрена алтернативна дефиниция открих за КСО:

КСО е концепция, която компаниите доброволно внедряват в своите бизнес стратегии, така че ДА ПОКАЖАТ своята дългосрочна ангажираност към устойчивото развитие на своя бизнес, обществото и околната среда.

Та май открих разликата между социалната и корпоратичната социална отговорност. Втората е не в правенето, а в показването на ангажираност. Куул.

Как трябва да бъде?

… или как на мен ми звучи добре. Една компания би трябвало да има философия, както и някакъв стремеж, различен от този „просто да расте“. И този стремеж би било страхотно, ако може да бъде свързан с подобряването на средата, качеството на живот на обществото като цяло и индивида като частен случай. И предвид тази същата философия и този стремеж, компанията от самосебе си влага този смисъл и в служителите си. Всеки нов контакт с ключов партньор, клиент или изпълнител по естествен път ще се развива не просто в борба за марджина, а „Хей, заедно можем да направим нещо много красиво за хората/обществото/средата, освен че ще правим бизнес!“.

Нека чисто хипотетично приемем, че наивността може и да е полезна на места. Пък кой знае…

В Штрак! все още не сме съвсем социално отговорни. Или сме социално отговорни, ама всеки поотделно. Още си го мислим как би могло да проработи, така че и работата да върви, и резултатите да излизат, и ние да сме щастливи от цялата тая работа. Подозирам, обаче, че щом съм стигнал до някаква груба дефиниция, лесно ще стигнем и до останалото.

* * *

Използвани източници:

http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9A%D0%BE%D1%80%D0%BF%D0%BE%D1%80%D0%B0%D1%82%D0%B8%D0%B2%D0%BD%D0%B0_%D1%81%D0%BE%D1%86%D0%B8%D0%B0%D0%BB%D0%BD%D0%B0_%D0%BE%D1%82%D0%B3%D0%BE%D0%B2%D0%BE%D1%80%D0%BD%D0%BE%D1%81%D1%82

http://csr.bg/social-responsibility/definitions

Кратка история на init Lab

След края на StartUP Conference 2008 се загнезди в главата ми идеята за университетска лаборатория, в която студентите по информатика и сродни специалности могат да се организират в екипи, за да работят в реални практически насочени проекти, с което да се развиват и да трупат опит, споделяйки знанието и уменията. На първото OpenCoffe събитие в София се засилих да представя идеята си на когото и да било, но преди това да се случи подочух случаен разговор на Валентин Алексиев с друг човек, говорейки за нещо подобно. След разговор с Вальо решихме, че трябва всъщност да работим заедно по проекта и с това станах част от Фондацията. Януари 2009 година обявихме официално инициативата и взехме да събираме сподвижници във facebook. От там някой подхвърли, че идеята била близка до концепцията за hackerspace, което съвпадна с мое пътуване в Австрия, където посетих голям готин hackerspace във Виена (Metalab), което ми помогна тотално да си изясня какво искам да се случи и в България.

Следващите месеци преминаха в привличането на хора, желаещи да помогнат на каузата, намиране на място в някой университет или училище, където няма да се налага да плащаме наем, оформяне на концепцията, измисляне на готино име, лого и прочие незначителни неща. В края на краищата година и малко прекарахме във вдигане на шум, организиране на събития (курсове, лекции, презентации и хакатони) във ФМИ на СУ. В края на летния семестър на 2010 осъзнах, че докато сме зависими от Университета, нещата ще продължават да бъдат крайно несериозни. init Lab тогава беше „замразен“ за лятото…

Същото това лято на 2010 обаче попаднах на дискусия в пощенския списък на hackerspaces.org, в която се обсъждаха точно първите години на един hackerspace и какво би го задържало до момента, в който натрупа критичната маса, за да се задвижи „колелото“. Най-важното се оказа да продължиш да буташ напук, сякаш не ти дреме дали някой някога ще присъедини и ще помогне с нещо.

Заделих някакви спестявания, зарових се в сайтовете за апартаменти и офиси под наем и на 8-ми август 2010 подписахме договор за наем на чуден голям полу-празен апартамент близо до НДК с голяма тераса, гледаща към Витоша. Първият месец четирима души платихме по 25 лева членски внос, а смао наемът ни беше 500. StartUP Фондацията дари всичките си налични мебели, Вальо прекара около месец в Лаба, ръчкайки ме за какво ли не, преди да замине за Западна Европа и Индия, като с това му заминаване обявихме init Lab за вече независим от организации проект.

Следващата година и половина хората лека полека се приближаваха към Уаба, водеха приятели със себе си, носеха книги за библиотеката ни, даряваха мебели и електроника, правеха лекции, презентации, workshop-и, организираха курсове. Всички приходи и разходи се отбелязваха публично в документ със силно изразителни графики, показващи как всъщност init Lab продължава да се подпира на личните ми спестявания. Вече не защото няма хора и приходи, а защото продължавахме да гледаме напред и да купуваме каквото ни трябва, вместо да отлагаме и да се надяваме някой случаен спонсор да ни го подари.

Днес init Lab има над 30 члена, допринасящи редовно с членски внос от 30 лева на месец, площта е два пъти по-голяма от първоначалната, след като наехме още един апартамент в сградата за развитието на coworking space, който нарекохме Работния Резерват. В init Lab се зароди и SofiaJS, javascript потребителската група, която редовно организира лекции и презентации, няколко стартирали бизнеса намериха уютно кътче за срещите на екипа си, а множеството събития от всякакъв характер дадоха възможността на абсолютно всеки да се запознае със сравнително широк обхват от технологии и езици. В новорегистрираното ни гражданско сдружение има наченки на самоорганизация и разпределение на отговорности, а най-доброто като че ли тепърва предстои.

Презареждане при burnout

Позволявам си да ползвам английска думичка. Burnout си го превеждам като прегаряне. Все едно да ти прегори процесора на компютъра. Напъвал си го твърде много, вентилаторът не е успял да го охлади, и изведнъж вече машината не работи.

Горе-долу по сходен начин се случва и с мен, когато работя твърде много с твърде малко почивка и в съзнанието ми се натрупва твърде много напрежение от твърде многото оставаща работа. Задушаваш се, изпълва ти съзнанието и не можеш да мислиш за друго, дори когато примерно е приятна събота вечер насаме с любимата, топло е, прегръщате се, хапвате плодове и си говорите за някакви дълбоки и интересни метафизични теми. Дори тогава съзнанието ти е окупирано от мисълта за работата, която утре трябва да свършиш и как няма да стигне времето да я свършиш всичката и как в понеделник ще имаш още от нея, пък хората ще ти звънят да те питат до къде си и ти ще си закъснял.

Цялото това чувство е смазващо, мисълта е поглъщаща, а знаеш, че сега трябва да се насладиш на мига с човека до теб, и да не ги мислиш тия работи. Всичко си има време и място и не е сега времето за мислене за работа! Опитваш да изтласкаш натрапчивата и тежаща мисъл. Опитваш се да я разсееш, да я задушиш, а резултатът все е нулев.

Тази същата вечер установих, че всъщност трябва да действам като в айкидо. Не да се противопоставям на силата, а да се слея с потока й и да я обърна в подходящата за мен посока. Учтиво да й покажа пътя към вратата. Оставяйки абстрактните глупости задавам директно въпроса:

Каква е генералната ми цел?

Очевидно проблемът е с твърде-многото работа. Защо обаче работя толкова много и каква е причината да имам толкова много работа? Кой е върхът, на който искам да се кача и защо искам да се кача там? Как би изглеждала картата на моя quest и какво има на края на пътечката, отбелязано с голям Х? Питам се аз – защо правя всичко това?

Отговорът ме мотивира, ако крайната цел си струва и действията по постигането й, макар и обсебващи, са в правилната посока. Ако не са в правилната посока очевидно сега е правилният момент да ги зарежа и да поема нова посока, евентуално правилната. Ако пък крайната цел не си струва, защо въобще да се занимавам?!

При всички положения тягостното напрежение в главата изчезва, за сметка или на окриляващата мотивация да докарам нещата до края, или за сметка на взетото важно решение да прекратя тези дейности или да сменя генералната цел.

Колко дълго живее идеята?

БАМ! Трясва ме по къртуната нещо, което сега се чудия как не ми е хрумнало преди две години примерно. Супер-готината идея, която ме гъделичка, сърби, ръчка… Не ме свърта на едно място да започна да работя по нея и трудно заспивам, мислейки си колко яко може да се случи всичко и как може да порасне в нещо наистина голямо и стойностно. Разказвам на всички по-близки за нея, без да искам правя brain-storming за доузряването й и си записвам всичко в тефтера.

На четвъртата сутрин ако не съм започнал реална работа по идеята, тя вече не съществува. Не съществува страстта към нея, която ме кара да седя по час и половина взрян в хоризонта на керемидените покриви или в точка в стената в кухнята. Тъпото е, че не усещам и липсата й. Което ме лишава от допълнителния стимул следващия път да направя нещо по върпоса, най-малкото за да се предпазя от абстиненцията.

Скромното ми наблюдение върху целия този процес е, че колкото и възпалителна да е една идея, тя не ме държи много повече от три дни, ако не са започнали да се случват нещата. И знам, че нещата зависят от мен, за да започнат да се случват. Дори и да не е спаднал ентусиазма ми, след трита дни приказване, мислене, споделяне, планиране, проблемите са почнали да изплуват от общата еуфория около това колко готино нещо ми е хрумнало. И ако тогава не подплатя идеята си с работа по въпроса и не започна да трепя изскачащите пречки, идеята ще умре доволно скоро.

Та така, Владо, имаш много готина идея, ама айде зарежи всичко друго, с което си се захванал в момента, и вземи я направи.

Иначе си проветряваме черепно-челюстните кухини, докато пламакът в очите ни постепенно загасва.

Бавно (партизанско?) предприемачество

Всички ми надуват главата как трябва да стартирам, как трябва да прегърна мега-добрата идея и да се хвърля в реализирането й с всички сили, рискувайки всичко и как на всяка цена ще успея и ще направя следващия dropbox/google/facebook. Не говорят на мене лично, а на всички, които им дават по ушенце за тия вдъхновителни слова.

Хубаво де, ама то не става така. Нито гениалната идея идва, когато си поискаш, нито е лесно да рискуваш всичко, за което си се преборил до момента, нито това ти гарантира някакъв успех. Гарантира ти конски дози стрес.

Това, което ми се струва, че позволява на някакви единици да избухнат с техния бизнес, бил той цифров (дигитален или ай-ти) или друг, са три основни фактора. Наличие на правилните контакти за развитието на дадения бизнес, разполагане с правилните знания и умения за конкретния бизнес и благоразположение на пазара.

Контактите

са безкрайно важни, защото и сам войнът е войн, ама войни не печели. Тия хора ще ти помогнат да излезнеш на пазара, ще ти бъдат бизнес партньори, търговци, под-изпълнители, гурута-ментори-водачи, щастливи клиенти, проповедници, ако щеш. Нуждаеш се от тях в началото, нуждаеш се от тях и след това. Е, ако мама и тати не са в бизнеса и не са мега-влиятелните лица, какво правиш?

Знанията и уменията

… са това, което прилагаш, за да изкараш на пазара качествен употребяем продукт. Ако не знаеш и не умееш, или ще трябва да накараш някой да го прави вместо теб, или ще трябва да се върнеш в „училище“ и да се научиш. Училището не е непременно някакво учебно заведение в случая. Няма успял типаж, който да не е бил навътре в технологията, с която е успял. Голата идея си остава гола, ако не я облечеш в знаене и можене.

Благоразположение на пазара

… е наличието на ниша или липсата на лидер. Също така това е просто иновативността и практичността на идеята ти, с която ще промениш нещо, ще разрешиш проблем или ще облекчиш живота на някого. Пазарът трябва да е узрял за тая твоя услуга или продукт, за да я/го прегърне и да го приеме за нещо, без което не може. Няма да спечелиш от супер-готината масова онлайн мобилна игра, ако интернет потребителите не ползват мобилни устройства, колкото и готина да е тя.

Бонус фактори: Пари и капацитет!

„Ще бъдем партизани, ще успеем без начален капитал и ще избием цацата за два месеца!“ е много готина нагласа, която обаче спомага за това да си треснеш главата в стената твърде бързо. Пари ще са нужни винаги, а ако идеята е добра, имаш уменията, пазарът е предразположен и разполагаш с правилните контакти, наподобяващият гъба-след-дъжд растеж ще те удуши. Ако нямаш парите и капацитета да се справиш.

И да се върнем на темата…

Бавно (партизанско?) предприемачество

Ето така си ги представям аз нещата: започваш да работиш това, което ти умееш, знаеш и разбираш. Работиш усърдно и за без пари. Докато се научиш, после и пари започваш да искаш. Заплата. Работиш за другиго. Ставаш добър в това, което правиш, запознаваш се и с бизнеса. През целия този път ти се отдаваш в стремежа да си ако не най-добрия, да си от по-добрите.

Знаеш и можеш, започваш да работиш за себе си. Всъщност пак работиш за безбройните клиенти с безкрайните им капризи, но вече нямаш фасадата на работодателя, за да те закриля от суровата жестокост на бизнес средата. Не отказваш проект, работиш (почти) за без пари, бориш се за името на фирмата си и знаеш, че единственото, което можеш да загубиш са собствените пари, спестени от собствения ти труд. Не спиш, не ядеш, и продължаваш да бъхташ докато имаш енергия за това.

Името ти започва да има значение. Хората те познават, знаят в какво си най-силен и в какво си се профилирал. Ти си професионалист. Имаш изградени отношения с клиенти, с партньори. Дори конкуренцията те знае. Вече знаеш как се търкаля бизнес. От тук насетне клиентите ще ти водят клиенти, хората, които те познават, ще ти водят клиенти, а бизнесът ти бааааавно ще расте. До там, до където не си сложиш собствени граници.

И не е нужно този  бизнес да е новаторски, революционен, разбиващ представите ни за света. Бизнес като бизнес. Търговия на продукти, производство на храни, консултантски или други услуги – ти си някой, който знае и може да прави това в мащабите на фирма, не на самонает занаятчия. Изградил си екип, и екипът ти се разраства.

Ето на този етап, според мен един човек или екип е готов за „предприемачеството“.

  • Разполага с контакти на хора от бизнеса и от пазара, на който иска да навлезе. Изградил си е име. Всичко това ще бъде в негова полза, за да стъпи твърдо и да бъде забелязан.
  • Има знанията и уменията да даде живот на идеята. Летящите мечти бяха до вчера.
  • Предполага се, че е натрупал и някакъв капитал, с който ще може сам да си стане инвеститор на проекта.
  • Работи в екип, съответно работният капацитет е над този на сам човек. Колкото и работа да изисква проекта, той ще може да бъде завършен по план и в срок.
  • Знае как се прави бизнес, как се управлява фирма, разработил е процеси, които да поддържат реда и в новото му начинание.
  • Изградил е навици и нагласи, за да докара нещата до край, щом е успял да стигне и до тук.

Предразположението на пазара е нещото, което не зависи пряко от теб. Ако си държиш очите и ушите отворени, наблюдаваш и анализираш какво се случва около теб, рано или късно ще дойде идеята, която ще те обсеби и ще искаш час-по-скоро да започнеш, без да губиш време в други занимания.

Пък когато дойде идеята, ако си подготвен, това ще е звездният ти миг.

Голяма излагация или голям успех?

Днес имах среща с Максим, с когото си говорихме предимно за предприемачество… може би защото той се е изсипал в България преди няколко седмици и от известно време се занимава с това да развива блог на тази тема, като се фокусира върху Балканите и възможностите за (бизнес)ангелско нападение на перспективните предприематели. Или по-общо казано – развиването на екосистема за хората с решения на проблемите. Тук вкарвам следната дефиниция:

Предприемател е тоз, който вижда решения, а не проблеми, около себе си. Решения, които чакат някой да дойде да ги случи.

Васил Колев тук добави:

Човек, който на своя глава предприема реализация на идеите си и си носи последствията от това (било то добри или лоши).

Та такам, блогът му (на бай Макс) е http://www.socialeast.eu/, наздраве!

Това, което ми остана като най-интересно заключение от приказката с него, беше всъщност неговият коментар, че много съществена липса за хората тук са големите сцени. Такива сцени, за които да се готвиш седмици, да излезнеш с много ранен прототип на идеята си и да избиеш рибата. Или да се срутиш. И в двата случая ще спечелиш много, та няма съществено значение кое точно от двете неща ще се случи.

Да де, ама ний на Балканите сме свикнали, че трябва да си пазим тайничко идеята, някой да не ни я прибере, все едно е жълтица в кесия. Да не говорим, че комшиите пък са едни лоши хора, чиито прадеди са правили само мизерии на нашите прадеди и поради това не заслужават по никакъв начин да бъдат обогатявани от евентуална комуникация с нас. Хеле пък да изграждаме партньорски мрежи или да обменяме опит!

Но тъй де, отклоних се от основната идея за големите неща. Голямата излагация носи големи поуки. Големите поуки пък ни пречат да повтаряме грешките твърде често. И всичкото това ни идва на аванта. Големият успех пък носи след себе си още по-големи възможности за излагация, така че и неговата стойност е неимоверно висока.

Има ли обаче къде на тоз разпокъсан полуостров да се сберат хора, които да издигнат сцена с широк и лъскав подиум, на който да се резилим до несвяст, или до постигане на съвършено съвършенство? Е ли локалният пазар достатъчно голям, че да поеме и да изстреля една успешна идея до по-далеч от српско назапад, да речем? Лягам да спя и ще си мисля по темата. Пък очаквам скоро Макс да вкара малко повечко просветление по темата, понеже се оказа, че е пообиколил доста места и събития, докато стигне до тук.

Дразнещото наличие на ниши

Преди малко се оплаках и на една другарка, сега ще го направя и тук. Много е тъпо да попадаш на свободни ниши, когато не си в настроение за стартиране на нов бизнес, пък търсиш дадена услуга или продукт. Вие знаехте ли, че няма директен транспорт от София до Рилски манастир?

Е да, колко му е да намеря един безработен собственик на микробусче и да разиграем схема на добре оптимизиран сайт с електронно закупуване на билети и резервиране на места, директно от дадено място в София до там и обратно. Примерно. Търсенето е голямо, изглежда потенциално и след 40 минути ровене и търсене по междинни дестинации пак не успях да намеря каквото търся.

А ще водя малка група из Рила и тръгваме от Манастира. Слизаме от Мусала към Боровец и не става да идем с кола. И хората не са ми на възрастта, че да ги поведа на стоп от София.

Ако случайно някой има път към Рилски манастир към края на август, или е безработен шофьор на минибус с предприемачески дух – да ми пише!

ОБНОВЕНА ИНФОРМАЦИЯ: Всъщност вече има почти директен транспорт – всеки ден от 10:20 от автогара „Овча купел“ тръгва автобус, който стига до гр. Рила, от където ви чака друг, тръгващ 10-20 минути по-късно към манастира. Пристига към 13:30 и тръгва в обратната посока със същата схема в 15:00. Билетът беше… хм. Май 11 лева.