приключения – Page 2 – Скептична яма за идеи

Ден 2: Експедиция на плато Стражата, с. Здравковец

Posted on 2012.03.21 - 2019.12.18 by vloo

(20.03.2012 – вторник)

Събуждане в 7 и малко. Ставане в 8 и няколко. Закуска, навличане на пещеризони и героичен поход през половината село в пълно бойно пещерастско снаряжение. В дупката влезнахме в 10:15 сутринта Мира, Тони, Бен и моя милост, с две прониквачки и контролно време “12 часа, ама започни да се притесняваш леко на 16-тия час, пък на 18-тия можеш верно да се притесниш”. Аз съм с термо бельо, полари и някакъв яхтов костюм, не PVC, но пак гумено-непромокаем. Останалите – всички с полари и платнени обвивки, само Мира бе също с термо и GoreTex пещеризон.

Наблюдения за (в) дупката:

– Mега дълго време ходене патешката в началото. После мега-много пълзене по широки преси, на места трудно можеш да си завъртиш главата. И после всичко се променя.

– Прилепи. Вътре във входните галерии имаше общо около 10, будни. В залата със сифона имаше под две плоскости на тавана около или над 50, малки и големи подковоноси. Имаше и някакви с бели коремчета, ама спецът ни не успя да лепне диагноза. Намерихме и един маркиран сравнително близо до входа, все още спящ, номерът му бе 01529. На печелившите честито!

– След първоначалния гърч, тесняци, патици, кал и т.н. следва безкрайна поредица от отвеси, два от които минават почти покрай водопади. Почти, защото и отстрани да си, къпеш се. А, и не говорим за Големия отвес, който някой каза, че е около 70м висок и по цялата му дължина имаше доволно пълноводен водопад. i

И някои изводи…

– Карбидката е голямо удобство, освен ако се закача насам-натам, гасне на всяка трета крачка, свършва й водата, карбида, превива или изважда се маркуча, или не е в настроение.

– Вадейки батерия от челника, за да не свети в багажа води до влизане в пещера с неработещ челник.

– Резервното осветление и резервните батерии са някакви наистина задължителни работи. Задължителни. Наистина.

– В студени дупки – с термо под полара. В мокри дупки – PVC или гума над полара. Препоръчително… ама тъй де.

Та влизането беше съпроводено наистина много дълги неприятни тесни места, които в един момент стават на отвеси с кални въжета. В следващия момент залите стават наистина гигантски, като в дъждовната зала можех да стоя половин час и да съзерцавам огромната кухина, открила се пред мен, да се взирам в отворите отсреща и да си представям какво ли има оттатък и на къде ли водят. Дъното не се вижда, без да рискуваш да паднеш, същото важи и за тавана. Другата голяма зала бе Калната, от която започна мокренето, движението покрай реката и всъщност отвесите с водопади покрай и по тях. В страни от тези и много други красоти, които ни се откриха, пещерата бе някак враждебно настроена. Допусна ни, но не и безаварийно. Още на влизане на другар от екипа карбидката гаснеше твърде често, а точно по големия отвес на най-тясното място между две големи зали, където водата се разбиваше в скалата над цепнатината, тя изгасна тотално. Резервното му осветление бе с една батерия по-малко, което значеше слизане съвсем на сляпо. На същото място аз отделих едно доста сериозно време за борба с комуникационния кабел, който точно там се увиваше около въжето. Самите въжета по цялата система се бяха свили до толкова много от влагата, че нямаше на нито едно място нормален начин да се прехвърлиш като по учебник, ако си с десендьор (като мен). Та как да е, човека без светлина получи една батерия от моите, но продължи на карбид в момента, в който пак запали.

Водата беше много над нормалното, поне според тези, които са били тук преди. Водопадите преди не са мокрели хората. Особено тези с дочени пещеризони. Но както и да е, аз май останах последният сух човек от цялото влизане, като това не ми попречи самосиндикално да си напълня единия ботуш с вода. Разбира се, черната серия още преди това събори един другар при изкатерване на висока стена в една безкрайно висока зала, развиваща се насрещно на течението на втората река, вливаща се в първата. Два разкървавени пръста и малко шаш и паника. На връщане един челник се разпадна при изкачване по въжето, та за пореден път имаше ТЕВ на сляпо и тогава вече връчих резервното си изцяло. Другият човек с резервно осветление беше отпрашил напред (и нагоре). Дънният лагер бе наводняван, палатката – занесена доста встрани от него, но невредима.

Влезнахме в 10:15 и излезнахме в 19:20. Чиста работа. И припълзявайки до лагера, целите покрити в кал, Тони притреперващ като за последно, бяхме посрещнати от Сашо Янев, който ни връчи по една ламаринка Oettinger export. И тъй, вечерта приключи с бира, ракия и пренасочване на домейни…

Ъм.. снимки няма. Дай Боже четвъртък да станат интересни от втората мисия в Мачанов…

Ден 1: Експедиция на плато Стражата, с. Здравковец

Posted on 2012.03.20 - 2019.12.18 by vloo

(19.03.2012 – понеделник)

Пристигнахме ранния следобяд в кметството с Тони и Мира от ПК “Черни Връх” и Чеми от “Балкан Адвенчър”. А, да, и моя милост от ПК “Под Ръбъ”, хъхъ. Лагерът ни (в съвещателната зала на кметството) бе разопакован за нула време и хукнахме по задачи. Като всъщност най-съществената беше да установим може ли да се влиза в Мачанов трап и дали не е затапено някъде. Очакването беше за високо ниво на водите, пък то какво излезе…

Мачанов трап бе с ледена тапа на входа, от стичащата се по целия въртоп вода, от едната страна под формата на ручей, влизащ в пещерата, и от всички останали от топящия се сняг. Известно време мъчихме да разбием леда с камък и мойта гега като лост, ама в края на краищата се върнахме за козия крак и бойната ми лопата. В лагера се бяха появили юнаците от Дряново и от незнамкъдеси – Роко, Миро, Тошко, Снежана, Пачо и… май това бяха. Същите лагеруват някъде из района в тяхна си къщурка. С Тони натоварихме сечивата в колата (чийто собственик ще ме бие) и отпердихме с нея до поляната на миналогодишния лагер. От там дупката вече я разчистихме за има-няма 5 минути, че и прилепи взеха да излизат. Разкопахме и нещо като степенки по калта, че иначе ставаше малко неприятно по пързалката, и се занесохме към кметството за вечеря.

Мезенце — Саламче, филенце и габровско мезе (не питай)

По някое време се беше появил и Бен (друг един русоляв дългокос Владо), та той остана в нашия лагер, докато Дряново и компания си слезнаха по някое време надолу. Отидохме им на гости, където Миро отвори едно копие на стара военна карта на цялото плато, и където бяха отбелязали всички въртопи, пропасти, дупчета и т.н. които очакват изследването си. Според него всичките води на платото се изливат в Янтра на Изток, съответно шансът всички тези пещери да са свързани в една дебела система, чието дъно са подземните реки, заминаващи на Изток, е доста голям.

Обратно в лагера ни, Чеми разправяше за античните пещерняци, хукнали по Мачанин трап само по прилепите, убедени, че някъде навътре ще свършат гнусните тесняци, разширявани с вряла вода и млатене с чукове, и ще стигнат до сериозни обеми. Стотиците метри във входните части на пещерата са работени 30 години, като накрая хората просто вдигнали ръце от работата. Когато дошли съвременните методи за дялкане на тесните места по дупките, се организирала експедиция за продължаване на разширяването, този път без старите участници. Метър и половина след място, до където стигнали преди, се отварят галерии, в които може да се ходи изправен, а нататък и множество отвеси, от 6-7 метра та чак до около 70 (големият отвес).

Планове по карта — Миро обяснява на Мира от къде кой какво ще носи и прави накъдето.

Разбрахме се за следващата сутрин те да ходят по техните си дупки, да отварят въртопи и т.н. в търсене на хилядарки, пък ние да се спуснем в Мачанов трап с надеждата да стигнем до дъно. Нови части – едва като ни докарат спитовете и прочие. За сега ще са огледи и привикване с гняста.

От какво се качва level в пещернячеството

Posted on 2012.03.13 - 2019.12.18 by vloo

Следват критериите, които са определящи за това дали един индивид би бил приет за участие в международната експедиция в най-дълбоката пещера на света, Крубера-Вороня, на близо 2200 метра под земната повърхност:

3. How long are you in caving? When did you begin your caving
activity? Did you have breaks in active caving?

4. Your relations with speleological societies. Are you a member/leader
of speleological section/club/association?

5. Did you finish any speleological training course? Did you participate
in any caving techniques seminar? When, and what kind?

6. Did you participate in any caving rescue trainings/seminars? When,
and what kind?

7. Did you participate in real accident as a rescuer? When, and what
kind?

8. Your experience in expeditions. What special experience during expeditions did you gain, what positions did you hold (as example:
climbing, cave-diving, cave survey etc.)?

9. Your experience in preparing and organizing expeditions. Main
duties or specializations where you have the highest experience during
preparation.

10. Your experience in leading the expeditions. Please provide the
maximum number of members that participated in expedition under your
leadership, goals of the expeditions. Did members from the other
clubs/countries participated?

11. What is your highest experience in deep caves exploration? (Please
provide the cave's name, reached maximum depth, were you a member or
a leader, goals of expedition).

12. What kind of work you didn't ever do/don't like to do in caves?

13. What kind of work do you like to do in caves?

14. What is the longest period you have ever spent underground in
expedition?

15. How often are you training (climbing the ropes - times per week,
per month or per year)?

16. How many transport bags is normal for you to carry when descending
in cave?

17. How many transport bags is normal for you to carry when ascending
in cave?

18. What is your normal working day duration in the cave (in hours)?

19. What is your experience in rigging? Have you an experience in
rigging caves with water (with rivers, waterfalls, lakes etc.)?

20. What kind of hydro suit (wet suit, dry suit) did you use while
working in caves with water (with rivers, waterfalls, lakes)? Did
you experience flood in the cave?

21. What is Your experience in overcoming siphons (sumps):
without diving equipment (on breath holding, please provide the name
of cave, the depth and the length of the sump, the depth where sump
is situated)

with the diving equipment (please provide the name of cave, the
depth and the length of the sump, the depth where sump is situated)

22. What would you like to do in Krubera-Voronja cave? (For example,
carry special research (what kind of?), investigate new parts of the
cave, take part in load carrying, get material for an
article, etc.)

23. What depth are you willing to reach? In what part of the cave
are you willing to work?

24. How will you react to the fact if for some reasons (of safety,
tactics, and unexpected circumstances) you will have no possibility
to realize your wishes and neither work in the depth/cave's part you
have shown above?

26. Do you have any health problems that can harden your underground
activity or limit your physical abilities? Do you have any
severe/chronic diseases, allergies?

27. Your propositions for nourishment during expedition (on the
surface and in the cave). What food you can't stand/don't like?
What food do you like?

29. Will you be able to work underground in one group with unknown foreigners? What can help you to make such communication and work
easier?

30. What languages do you speak?

Ще се въздържа да ги коментирам и анализирам. Само ще удебеля някои ключови думички и… да.

Ела с мен в пещерата

Posted on 2012.01.29 - 2019.12.18 by vloo

Няма да плашим лами. В пещерите такива работи няма. Всякакви други глупости, но не и български фолкор-митологични гадове. Но как да е, офертата е следната:

Моят пещерен клуб организира нов вербовъчен курс, в който в рамките на около два месеца от човек ще те върнат назад в еволюцията до етап на развитие “Пещерняк”. Първо фактологията:

Средата на февруари ще има една среща между ентусиастите и подземните богове, за да се видят лице в лице предварително. Там ще можете да си зададете и въпросите, които ви глождат, пък очевидно не съм отговорил на тях. Курсът ще започне с пукването на пролетта. Абе нещо като клубна среща. Курсът не е безплатен, ама и не е шес-иляди-марки.

Та, ако обичаш природата, слънцето и луната, синьото небе, чистия въздух… е в пещерите ги няма такива. Ако не ги обичаш тия работи, пещерите ще ти помогнат да започнеш да ги оценяваш, и в един момент дори да ги обичаш страстно и безрезервно.

Пещернячеството ще те срещне със страховете ти, с твърди, меки и всякакви други човешки характери и скални образувания, ще те процежда през ухото на игла, ще те спуска по стометрови пропасти на единично въже, ще те кара да пълзиш по корем стотици метри, да плуваш в кристално чисти подземни езера и реки, чиято температура си има само една цифра над нулата. Ще се ориентираш в лабиринти, ще лазиш през блокажи и срутища.

Ще се загубваш. Пътя си и себе си.

Ще се намериш.

Ще намериш и други хора. И приятели.

Ела с мен в пещерата, и ще се научиш да правиш чудни пържолки и шишове без шишове на жар, да пееш простотии край огъня, да споделяш ракията с ближния си, да правиш бомби от карбит, да се нахлузваш в неопренов костюм. Ще се научиш да обичаш гумените ботуши и вълнените чорапи. Пък може и да ги можеш всички тия работи, знае ли човек? Това те прави още по подходящ/а за клуба ни.

Клубът е Под Ръбъ – сред най-новите, най-малките и с най-младите хора. Не ме гледай мен, че съм с брада – с нея си нося кални проби за изследвания.

П.П. Ей такива са ни отношенията в клуба, като в това писмо, за което нямам разрешение да го публикувам:

Бонджорно екс курсисти;)

Времето някак си мина и от курсисти, станахте некурсисти… За добро или лошо продължаваме с поставянето на някаква (надявам се дълга ) история за обучение на още такива “членове” като вас (не че ви имам за курове, ама така е думата).

Не сме се виждали от доста време, но юношеството ми май е на привършване и баба ми каза че ми спира издръжката от 2 лютеници и пакети макарони на седмица, та разбирате предвид сериозно създалата се икономическа обстановка ми се налага да работя… Оставете, ама го правя с работно време и т.н. сериозни работи. Общо взето за това и не сме се събирали…

НО, ви напомням, че това ,че не се събираме не означава ,че нещата не се случват. Стават си, та даже и добре вървят. Накратко: подготвяме се за новия курс, защото времето си дойде…

Коле, а ти и твоята професионална пещерна дрипа няма да се разминете – ще се ходи в Словения:)

Все най – снежно и до скоро,

Цеката

п.с.: ако имате някакви мисли и безплодни идеи, споделяйте, че се затрихме ;)

Ден 1 до 3: Пещерен гневник от експедицията в Албания – Мая Арапит 2011.

Posted on 2011.12.22 - 2019.12.18 by vloo

Това е първото от няколкото парчета от пещерните ми писания от по време на експедицията в Албания, случила се от 22-ри юли 2011 нататък.

Трета сутрин в Албания и вече имам доволна мускулна треска на почти цялото тяло.

Първата сутрин стигнахме до албанската граница през Македония и имах възможността да покарам малко колата на Сава, с което пропуснах да удавя погледа си в чудовищните зъбери, които се извисяваха над нас. За щастие стигнахме до един продължително спускащ се път с постоянно-остри завои и Сава, леко спечен, помоли да си седне той зад волана. От тук нататък гледките си останаха само за мен.

Все още ми е твърде рано сутринта, за да се опитвам да пресъздам това, което видях, пък и картинката от късния следобед тотално ми издуха акъля.

Албания е интересно място. Някой каза, че е като България в началото на 90-те. Не помня този период от родната ни действителност, но ако е било такова положението, можем да се хвалим с невероятно мощен прогрес. Улиците в градовете са по-надупчени и потрошени от тези във Враца и Видин, а извън градовете на места главния път се губи. На други пък е наскоро излят гладък черен асфалт.

Без значение пътя, 85% от превозните средства са Mercedez. Нови, стари, изпотрошени или здрави, с липсващи фарове, брони, стопове… важното е да караш мерджан. Не съм сигурен, обаче май неофициално е обявен за национално превозно средство. Ако не е, мога да им го предложа.

Още по-интересни са задволанните устройства. Картинката напомня Индия – светофари не видях, а всеки кара от където и както му е удобно. Правилото на Северозападна България (“дай в насрещното, че по-гладко”) важи с пълна сила. Мигачът е излишно устройство и не се пипа, вместо това звуковият сигнал върши чудна работа. Най-хубавото от цялата работа е това, че въпреки привидната липса на правила за движение по пътищата, нерви няма, нито разправии. Хората си бръмчат, свиркат, пресичат, засичат, изпреварват от ляво, от дясно и всичко това е по-нормално от кимването с глава за поздрав. Наложи се с Жоро да покибичим в кола, паркирана на централна натоварена улица, в същото време опаркирана цялата. Въпреки тежкия трафик имаше пешеходци, които пресичаха от където и както им дойде, едва ли не върху капаците на преминаващите коли. На няколко пъти имаше и коли, правещи обратен завой, както и такива, паркиращи на втора линия от към тротоара. Зор никакъв, конфликти – йок! И някак в целия този хаос се усещаше спокойствие… евентуално причина за това беше и Шкодра-блусът, който съчинявахме с другарчето, припявайки на Георги Минчев и Таралежков.

Дълго време не успях да видя никакви катаджии или други блюстители на реда, които да смутят пътуването ни. Малко по-късно видях такива, които обаче не ни гледаха като извънземни, за разлика на известна част от минувачите. Пък надали е нормална гледка конвой от 6 коли с българска регистрация, препълнени с разни багажи, сред които се отличаваха каските и прониквачните торби. Та тъй де, катаджии ни спряха в един момент, за да ни кажат, че се движим с аварийки. Да ни кажат, не да ни глобяват. В някоя от другите коли е имало човек без колан отпред. Реакцията им била просто да привлекат вниманието и да намекнат, че трябва да се цъкне колана. Без да те спират или да стигат до разправии. Яко, а?

Та тъй де, бяхме стигнали Шкодра по някое време, обърнахме еврата в леки (leke), като 1 евро бе 139 леки. Много леки. Пазаруване, хапване на бюрек с кайма, разпръсване на групата из града и поотделно ориентиране в посока село Бога. Пътуването бе озвучено с припяване на Черно фередже и прекъсвано на два пъти за купуване на още бира. За дегустацията.

Товаренето на джипчето в Бога — Тук тарикатът, който се нави да ни закара всичко за 70 евро се хвана за главата, като видя колко точно багаж имаме...

Бога е едно забравено от Бога място, високо в планината, или поне така изглеждащо на фона на зверски високи и остри зъбери и на ляво, и на дясно. След известно чакане на останалите коли решихме, че трябва да намерим транспорт за багажите, тъй като повечето от превозните ни средства вече клякаха, а ги очакваше около два часа път по високопланински участък. Пазарлъкът със собственик на джип Land Rover, къса база, приключиха на 40 евро за цялото пътешествие, като той се съгласи да метнем багажът… май не подозираше, че планирахме да намятаме наистина всичко, което можем, вътре и на покрива. Тогава най-после се докопах до апарата си, та направих някоя и друга снимка на клетата машинка.

Пътят след това се оказа наистина тежък, а аз, заедно с Жоро бяхме двамата хамали, които ще се возят с джипа, за да разтоварват в последствие дисагите. Дестинацията бе село (или по-скоро махала) Тет (Theth).

В момента, в който изкачихме стръмния път и се оказахме на най-високата точка на прохода, пред нас се откри гледка, която ще се опитам да отстрелям с апарата на връщане. Очите ми се насълзиха, а в гърлото ми заседна някаква буца от жестоката красота на това, което ни се разкри. Пред нас се ширеше огромна зелена долина на стотици метри под нас, оградена от високи бели зъбци на върхове над 2000м, едва ли не блестящи от слънцето, попаднало върху варовика. Самата долина бе прорязана от река, смъкнала и заголила много от белите варовикови скали и камъни, с която картинката ставаше още по-ярка. За жалост езика ми е твърде прост и уличен, за да опиша видяното достатъчно подробно и красноречиво, за да си представи човек какво точно ме удари в гърдите, та ще разчитам отново на апарата.

Заобикалящата ни красота в Тет — Като тъй изглеждаще природата в долинката, където беше разположено с. Тет

Отмина и късния следобед, когато стигнахме до дъното на долината, където разтоварихме багажа в двора на семейството на Софиа, 16-17 годишна девойка, научила английския от постоянно преминаващите туристи, съответно дясната ръка на баща си, който предоставяше място за паркиране на колите, терен за палатки, баня, тоалетна, а вероятно и легла за по-глезените. Тримата по-малки братя на Софи направо налазиха джипа да помагат с разтоварването. Английския никак не им бе чужд и на тях.

Вечерта приключихме с домашно-пържени картофки с домашно сирене.

Какво пък му е на пещерното дело?!

Posted on 2010.11.14 - 2019.12.18 by vloo

Баща ми така и не успя да разбере защо изведнъж се захванах с пещерното дело и го приех така присърце. В интерес на истината и аз доста време се чудех над този въпрос, без обаче да ме тормози незнанието. Е, май ми дойдоха достатъчно причини на акъла, че да мога да кажа, че знам защо.

Първично е. Търкалям се в кал, пълзя в локви, промъквам се през тесняци… неща, които извън пещерата просто няма къде да ги направя, или ако ги направя, ще ме заведат в курорт за душевно лечение.
Тъмно е. Мракът ме привлича, вдъхва ми спокойствие и уединение. Когато чакам съпещерниците си след някой отвес, често гася челника си, за да се насладя на този мрак.
Тихо е. Дори и покрай подземен водопад, пак е тихо. Белият шум масажира съзнанието ти. Няма я градската лудница, няма го и напрежението.
Мистериозно е. Не се знае дали няма да откриеш нова част на пещерата точно през онази малка кална дупчица, която всички до момента са отбягвали. Пък дори и стотици пещеруги преди теб да са ходили натам, ти продължаваш да откриваш цял нов свят за себе си.
Цър-пър. Какво да се лъжем, когато има преспиване, има и огън. Когато има огън, има и скаричка. Когато има и скаричка, има и хубава компания. А когато компанията е от пещерни хора, тогава не липсват и страхотни истории за разказване. И те нямат нищо общо с последния ти проект на работа.
Температурата. Поне по нашите географски ширини тя е идеална. Зимно време долу ти е топло с постоянните 8 градуса, лете се озоваваш в приятен хлад. Как да не искаш да се върнеш после?!
Времето. Просто не тече както навън.
Бавен адреналин. В точно този момент вися на 30 метра височина, под мен е мрак и висящото въже. От мен зависи дали на дъното ще викна “Дъно!” към следващия, в момента в който се откача от въжето, или ще кажа “Туп!”. Не е експлоадиращ адреналин като спускане с колело от Черни връх, но не е и като креслото вкъщи.
Страх.
Телефонът не работи. Сериозно! Определено едно от основните преимущества, макар и в дъното на списъка.

Май е излишно да се споменава, че е красиво, интересно, вълнуващо, срещащо те с нови и готини нехора… то тия неща се подразбират.