(20.03.2012 – вторник)
Събуждане в 7 и малко. Ставане в 8 и няколко. Закуска, навличане на пещеризони и героичен поход през половината село в пълно бойно пещерастско снаряжение. В дупката влезнахме в 10:15 сутринта Мира, Тони, Бен и моя милост, с две прониквачки и контролно време “12 часа, ама започни да се притесняваш леко на 16-тия час, пък на 18-тия можеш верно да се притесниш”. Аз съм с термо бельо, полари и някакъв яхтов костюм, не PVC, но пак гумено-непромокаем. Останалите – всички с полари и платнени обвивки, само Мира бе също с термо и GoreTex пещеризон.
Наблюдения за (в) дупката:
– Mега дълго време ходене патешката в началото. После мега-много пълзене по широки преси, на места трудно можеш да си завъртиш главата. И после всичко се променя.
– Прилепи. Вътре във входните галерии имаше общо около 10, будни. В залата със сифона имаше под две плоскости на тавана около или над 50, малки и големи подковоноси. Имаше и някакви с бели коремчета, ама спецът ни не успя да лепне диагноза. Намерихме и един маркиран сравнително близо до входа, все още спящ, номерът му бе 01529. На печелившите честито!
– След първоначалния гърч, тесняци, патици, кал и т.н. следва безкрайна поредица от отвеси, два от които минават почти покрай водопади. Почти, защото и отстрани да си, къпеш се. А, и не говорим за Големия отвес, който някой каза, че е около 70м висок и по цялата му дължина имаше доволно пълноводен водопад. i
И някои изводи…
– Карбидката е голямо удобство, освен ако се закача насам-натам, гасне на всяка трета крачка, свършва й водата, карбида, превива или изважда се маркуча, или не е в настроение.
– Вадейки батерия от челника, за да не свети в багажа води до влизане в пещера с неработещ челник.
– Резервното осветление и резервните батерии са някакви наистина задължителни работи. Задължителни. Наистина.
– В студени дупки – с термо под полара. В мокри дупки – PVC или гума над полара. Препоръчително… ама тъй де.
Та влизането беше съпроводено наистина много дълги неприятни тесни места, които в един момент стават на отвеси с кални въжета. В следващия момент залите стават наистина гигантски, като в дъждовната зала можех да стоя половин час и да съзерцавам огромната кухина, открила се пред мен, да се взирам в отворите отсреща и да си представям какво ли има оттатък и на къде ли водят. Дъното не се вижда, без да рискуваш да паднеш, същото важи и за тавана. Другата голяма зала бе Калната, от която започна мокренето, движението покрай реката и всъщност отвесите с водопади покрай и по тях. В страни от тези и много други красоти, които ни се откриха, пещерата бе някак враждебно настроена. Допусна ни, но не и безаварийно. Още на влизане на другар от екипа карбидката гаснеше твърде често, а точно по големия отвес на най-тясното място между две големи зали, където водата се разбиваше в скалата над цепнатината, тя изгасна тотално. Резервното му осветление бе с една батерия по-малко, което значеше слизане съвсем на сляпо. На същото място аз отделих едно доста сериозно време за борба с комуникационния кабел, който точно там се увиваше около въжето. Самите въжета по цялата система се бяха свили до толкова много от влагата, че нямаше на нито едно място нормален начин да се прехвърлиш като по учебник, ако си с десендьор (като мен). Та как да е, човека без светлина получи една батерия от моите, но продължи на карбид в момента, в който пак запали.
Водата беше много над нормалното, поне според тези, които са били тук преди. Водопадите преди не са мокрели хората. Особено тези с дочени пещеризони. Но както и да е, аз май останах последният сух човек от цялото влизане, като това не ми попречи самосиндикално да си напълня единия ботуш с вода. Разбира се, черната серия още преди това събори един другар при изкатерване на висока стена в една безкрайно висока зала, развиваща се насрещно на течението на втората река, вливаща се в първата. Два разкървавени пръста и малко шаш и паника. На връщане един челник се разпадна при изкачване по въжето, та за пореден път имаше ТЕВ на сляпо и тогава вече връчих резервното си изцяло. Другият човек с резервно осветление беше отпрашил напред (и нагоре). Дънният лагер бе наводняван, палатката – занесена доста встрани от него, но невредима.
Влезнахме в 10:15 и излезнахме в 19:20. Чиста работа. И припълзявайки до лагера, целите покрити в кал, Тони притреперващ като за последно, бяхме посрещнати от Сашо Янев, който ни връчи по една ламаринка Oettinger export. И тъй, вечерта приключи с бира, ракия и пренасочване на домейни…
Ъм.. снимки няма. Дай Боже четвъртък да станат интересни от втората мисия в Мачанов…