Lucid dreaming сефтето!

Тази сутрин се събудих със спомена, че последният ми сън бе осъзнат за много кратък период от време. И все пак – осъзнат!

От месец и нещо се опитвам да си създам навика да си записвам сънищата веднага, щом се събудя. Другото основно упражнение, свързано с проверка на реалността, по-рядко го правя, но явно това не ми попречи тази сутрин да разпозная, че всъщност сънувам случващото се.

Малко след осъзнаването в съня нещата се размътиха, може би от собственото ми събуждащо се съзнание, но спомените ми от съня се върнаха малко по-късно. Ако започна и занапред да имам такива проблясъци, вероятно основната цел ще бъде да не се събуждам наистина. Междувременно ще продължавам да чета http://rtw-lucid-tutorials.tumblr.com/, от където научих за доста по темата. Май ми предстоят нови експерименти това лято, ако не polyphasic sleep, то поне lucid dreaming.

 

Сравнение на трамвай, метро, колело и мотор на път за работа

Направих си експеримента да засичам времето от излизане от вкъщи (кв. Иван Вазов) до стигането до работното ми място (инит Лаб – близо до кръстовището на бул. Мария Луиза и ул. Козлодуй). Времето включва всичко от излизането до влизането, включително чакането за транспорт и пешеходстването от и до спирките. Резултатите бяха интересни:

  • 37 минути с трамвай 1 (8:00 АМ)
  • 30 минути с метрото, качвайки се от НДК до Лъвов мост (10:00 АМ)
  • 27 минути с метрото, пак по същата линия (9:00 АМ)
  • 17 минути с колело по бул. Витоша и Мария Луиза, минавайки през подлеза на Лъвов мост (кръговото не беше готово)
  • 15 минути с колело по същия маршрут, но по кръговото
  • 17 минути с мотора по бул. Витоша, П. Евтимий, Хр. Ботев, ул. Козлодуй,  ~ 5 км. (10 АМ)
  • 11 минути с мотора по същия маршрут (8:30 АМ)
  • 10 минути с мотора по същия маршрут (7:30 АМ)

Трябва да отбележа, че нито с колелото съм си давал особен зор, нито с мотора, който нито е много малък, нито поврътлив в затапванията, въпреки което с двете ПС-та правя най-добро време. Естествено, в случай че работя или живея извън центъра и/или метрото ми се намира под носа, картинката ще е различна. Поне що се отнася до широк център, при подходящи атмосферни условия мотор, мотопед или колело се оказват най-бързите средства.

Отново многофазов!

До преди малко си хортувахме с разни хора в irc за многофазовото спане и как все не успяваме да го докараме до нещо смислено. Спомних си проблемите, които ми пречеха при предишния опит да стигна до някакъв резултат, заради което ми просветна че в момента е идеалния ми шанс да изпробвам отново цялата система. Стоя вкъщи по цял ден, нямам никой друг около себе си освен брат ми, нямам срещи с клиенти, а ако поискам да имам – ще са когато аз реша, и доста същественото – сам съм в леглото, съответно мога да се будя когато и по колкото си пъти искам.

Цел (както и предишния път):

За до края на първата седмица си поставям за цел да установя стабилен режим на дремките и да не варират в повече от около 30 минути от предварително дефинираните рамки. Сиреч обедното спане няма да се движи между 12 и 14, а ще бъде между 13:30 и 13:30 (началото му).

Поставям си за цел и да докарам най-после REM (Rapid Eye Movement) етапа на съня в дремките си. Чета, че други хора успяват за близо седмица, защо пък и аз да не успея. В момента преобладават плитки дремки от първи или втори етап и тук таме някой сън, сиреч REM.

Поставям си за цел докато се върна в България (10-ти февруари) да съм валидирал възможността да работя и да отпочивам нормално в режим на 2 дремки от по 50 минути през нощта и една следобеда. Не съм сигурен, че в България ще мога да продължа с този режим, но ако успея да го докарам до Proof of Concept, ще е супер.

Режимът е по предложение на dancho от #marla в irc.ludost.net, който каза, че за по-малко от седмица се е адаптирал, а е изкарал 4-5 месеца така.

Научените уроци (от първия експеримент):

  • винаги си подготвяй МОЩНО събуждане, поне няколко аларми;
  • слагай телефона в самолетен режим и при най-малката вероятност някой да те потърси по време на дрямката;
  • не пропускай и не отлагяй дрямка! Адаптираш ли се, нататък ще имаш време за динамика.
  • уплътнявай си нощното време, планирай го предварително и си намирай занимания;
  • веднага след алармата скачай на крак;
  • отбелязвай си в таблица точно време на лягане, ставане и тонусът  с който си лягаш и се събуждаш;
  • (бонус за докарване на ясни сънища) записвай си сънищата, които си спомняш;

Режим:

По сумарна продължителност на съня за 24 часа се приближава до Dymaxion и Uberman, докато по структура малко напомня на Everyman, макар че до сега не бях чувал за два големи блока на един малък:

  • лягам в 1:30 и ставам в 2:20;
  • лягам в 5:30 и ставам в 6:20; Лягам в 6:10 и ставам в 7:00;
  • лягам в 13:30 и ставам в 13:55;

Начало: 28-ми януари, 2013

(Предполаган) Край: 10-ти февруари, 2013

П.П. Блогнах веднага, след като ми хрумна, за да не се откажа след първото денонощие, каквато ми е обичайната практика.

Работохолизма и прекомерната полезност

С една приятелка на скоро си говорихме за работохолизма и как съм я бил вдъхновил да попрочете малко повечко за това “полезно” психическо разстройство у хората. Оказа се, че имало полезна статия за това в Wikipedia. Основното твърдение беше, че всъщност работохолиците изпитват нуждата да се намират в работа, да са заети, а не непременно да са максимално ефективни. С лека тъга си спомних за майтапа, че по-добре е да си намериш тъп и мързелив служител, от колкото тъп и работлив, защото вторият ще ти свърши доста повечко бели от първия.

Установих за себе си, че често залитам в посока “дай да свърша всичката работа, ама да се случи идеално” и по някое време след полунощ просто заспивам, а работата не е и преполовена, след като съм продължил да блъскам в стената, вместо да я заобиколя и да мина през вратата. Гореспоменатата глупост, която свърших вчера ме наведе на мисълта да напиша нещо по темата, та да си го препрочитам от време на време.

Вчера цял ден борих проект, който трябваше да се случи до Коледа. Планът ми се струваше реалистичен и при поредната задача трябваше да склоня един модул да заработи с новата версия на основен друг. Не беше най-жизненоважната част на проекта, но пък исках да се случи по идеалния възможен начин, заради което не търсех половинчати алтернативи. След 3 часа кодене в колата и още два към след полунощ вдигнах ръце и го зарязах. Крайният резултат? Нищо завършено и решението да сменя подхода и модула за конкретната функционалност.

Днес изравях пътеката през и около къщата на дядо ми, понеже беше хлъзгава и тясна, а снегът наоколо минаваше 30см дълбочина. Усетих се как се залавям за това да изрина всичкия сняг, вместо първо да разширя съществуващата пътека и да изкъртя леда от нея, което би било най-полезния резултат от цялото занимание. Два часас по-късно всичко най-важно беше приключено, с което и симното селско слънце се скри зад склона. Ако се бях отдал на ентусиазма да бъда прекомерно полезен и да обруля всички дървета и покриви от сняг, да изрина всички пътеки и площадки от сняг, щях да се усетя някъде към 9 вечерта, че ще трябва да остана на село още някой и друг ден.

Изводите за тебе, Владо, са:

  • като започваш нещо, мисли си за крайния търсен резултат, не за това колко яко е да го правиш и колко яко ще го направиш;
  • следи си сроковете и ако нещо в твоя обхват закъснява реагирай (адекватно);
  • дълбаенето рядко е полезно, когато е в грешната посока;

Даряване на кръв в 10 лесни стъпки

Не знам къде можете да дарите кръв. Сигурно всяка поликлиника и/или болница приемат. Аз дарих във ВМА, т.е. зад ВМА. Като тръгнете към спешното, стигнете до големия комин, питате охраната на бариерата до комина и стигате мястото.

Алгоритъмът е горе-долу следният:

  1. Стигате до мястото и доктора ви казва, че без да сте закусили сте за никъде.
  2. Връщате се след изяждането на някаква грозна пица или там каквото и да било. Лъжица мед и ябълка не важат за закуска.
  3. Нахлузвате найлончета на чизмите си и попълвате декларация, че в общи линии кръвта ви все пак става за нещо.
  4. Бодват ви по пръста, за да определят кръвната ви група, а вероятно и още нещо. Може би го правят само на тези, на които им е сефте. След два месеца ще пробвам пак, та да разбера. Ръч, и вече си знаеш кръвната група. Много яко.
  5. Водят ви в чакалнята, където се ослушвате нервно 5-6 минути, докато ви извикат.
  6. Излягате се на нещо като зъболекарски стол, лелка ви омотава малко под бицепса, забърсва свивката и те бодва. So far, so gut.
  7. Следващите 5 минути седиш и ако не обичаш игли се опитваш да не гледаш. По някое време ти дават някакво гумено сърчице да го стискаш, че да влиза кръв. Болка няма, нито звук на цигане, смучещо сок със сламка. Просто си лежиш и чакаш.
  8. (optional)*Ако даряваш за конкретен човек, пускаш някоя сълзичка, като те попитат кво е, що е. Преди това си казал името му и къде лежи, за да отнесеш бележката на съответното място. Ако даряваш безвъзмездно си лафиш с лелките.
  9. За около 5 минути са ти източили кръв като за кофичка краве кисело мляко Елена. Оставят те да полежиш още 2-3 минути, след което те приканват да се изправиш, т.е. да седнеш.
  10. Връчват ти вързопче с 2 консерви русенско варено, кен Кока Кола, 3 млечни шоколада, фафла Боровец, 2 сокчета Aro и “Ай чау, жив да си!”.
  11. Бонус* Отиваш до мястото, където да предадеш бележката за дарената кръв и подаряваш фафлата на произволен минувач. Минувачите обичат фафли.

Мене цялото нещо ми беше за пръв път и бях нервен. Не припаднах, а бях сигурен, че ще успея и това да направя. Чувствах си се супер след това. За бонус-стъпката трябваше да ида до реанимацията на ВМА на 3-тия етаж. Като стигнах 4-тия по стълбищата взе малко да ми притъмнява, та се поспрях като баба между етажите. И за да не бъда безгрешен в алгоритъма фафлата изядох, а сокчето оставих на улицата. Някой вече си го е намерил.

Съветват ме 2 часа след цялото нещо да не шофирам и да не изпълнявам физически натоварвания. Стълбищата до Лаба също ги взех на два пъти с почивка по средата. Май се справям добре. Днес трябвало да изпия поне 3 литра течности, а довечера да приключа с вино и/или бира.

Също така в декларацията обясняват, че здравите мъже могат 5 пъти в годината да даряват, като не по-често от веднъж на 2 месеца. Жените – 4 пъти. Кой както се уреди.

* Ако имате роднина, приятел, познат или непознат, който в момента се нуждае от кръв, можете да дарите без значение кръвната група. Идеята е, че менкате вашата кръв за конкретна група от базата на болницата. Така хем не се губи кръв, хем не се налага да издирваш под дърво и камък хора с тая група, хем накрая ядеш шоколадче.

П.П. Илиян Йотов ме подсети да спомена, че ти дават и болнични – 1 или 2 дни. Нямам идея колко, щото така и не се възползувах от тази невероятна възможност.

П.П.П. (послеписо-поправка) Не било болнични, а отпуска. Благодаря на коментиралите за допълнителната информация! http://darikruv.com/kude-se-dariava-kruv – мястото, където можете да намерите центрове за даряване на кръв из страната.

Презареждане при burnout

Позволявам си да ползвам английска думичка. Burnout си го превеждам като прегаряне. Все едно да ти прегори процесора на компютъра. Напъвал си го твърде много, вентилаторът не е успял да го охлади, и изведнъж вече машината не работи.

Горе-долу по сходен начин се случва и с мен, когато работя твърде много с твърде малко почивка и в съзнанието ми се натрупва твърде много напрежение от твърде многото оставаща работа. Задушаваш се, изпълва ти съзнанието и не можеш да мислиш за друго, дори когато примерно е приятна събота вечер насаме с любимата, топло е, прегръщате се, хапвате плодове и си говорите за някакви дълбоки и интересни метафизични теми. Дори тогава съзнанието ти е окупирано от мисълта за работата, която утре трябва да свършиш и как няма да стигне времето да я свършиш всичката и как в понеделник ще имаш още от нея, пък хората ще ти звънят да те питат до къде си и ти ще си закъснял.

Цялото това чувство е смазващо, мисълта е поглъщаща, а знаеш, че сега трябва да се насладиш на мига с човека до теб, и да не ги мислиш тия работи. Всичко си има време и място и не е сега времето за мислене за работа! Опитваш да изтласкаш натрапчивата и тежаща мисъл. Опитваш се да я разсееш, да я задушиш, а резултатът все е нулев.

Тази същата вечер установих, че всъщност трябва да действам като в айкидо. Не да се противопоставям на силата, а да се слея с потока й и да я обърна в подходящата за мен посока. Учтиво да й покажа пътя към вратата. Оставяйки абстрактните глупости задавам директно въпроса:

Каква е генералната ми цел?

Очевидно проблемът е с твърде-многото работа. Защо обаче работя толкова много и каква е причината да имам толкова много работа? Кой е върхът, на който искам да се кача и защо искам да се кача там? Как би изглеждала картата на моя quest и какво има на края на пътечката, отбелязано с голям Х? Питам се аз – защо правя всичко това?

Отговорът ме мотивира, ако крайната цел си струва и действията по постигането й, макар и обсебващи, са в правилната посока. Ако не са в правилната посока очевидно сега е правилният момент да ги зарежа и да поема нова посока, евентуално правилната. Ако пък крайната цел не си струва, защо въобще да се занимавам?!

При всички положения тягостното напрежение в главата изчезва, за сметка или на окриляващата мотивация да докарам нещата до края, или за сметка на взетото важно решение да прекратя тези дейности или да сменя генералната цел.

Бележка за границите на търпимост

Тази сутрин успяхме да се скараме с дамата на сърцето ми, след което докато пазарувах закуска, се опитах да анализирам грешките, довели до резултата. Следните редове не са обяснения какво бива и какво не бива да правите, пък са бележка към мене си:

Достигнах и отминах границата й на търпимост за нещо, което тя не обича, пък въпреки ушеслушно (щото по телефона) неприятния ми подход, продължих.

Дори след първия признак на “Дразниш ме”, също известен като “да приключим темата” аз продължих да изливам добре-аргументирани логични доводи в полза на моето твърдение върху твърдата глава. Много исках да ги кажа, щото, разбираш ли, съм сигурен, че ще я убедят в моето твърдение. Резултатът от това, съвсем предвидимо, беше като да налееш масло в огъня.

Да спра:

  • да давам акъл без да са ми го искали;
  • да “наливам” след като съм засякъл признак на раздразнение и разпознавам границата от към гърба й;
  • да се ядосвам колко тъпи хора има, когато някой не е съгласен с мен, а няма аргументи за подплънка;
  • да водя неприятни лични разговори по телефона;

Да започна:

  • да наблюдавам и запомням до къде мога да насилвам търпението на отделните хора;
  • да преглъщам чуждата твърдоглавост и инат, ако не ме настъпват по палците на краката;

Да продължа:

  • да се замислям над тия неща;
  • да се радвам, че не съм взел твърде навътре нещата;

А май най-важното е да си науча собствените граници и в момента, в който бъдат пресечени, да се запитам искам ли това да ми се случва и занапред с тези хора и тези отношения.

Поставяне на цели 2.0

Обичайно си трещим грандиозни цели в началото на годината. Или след рождения ден, или там някоя друга дата в календара, която успяваме да видим като невероятно съществена, че да стане повратна за живота ни.

Като един прост програмист, реших, че не бива да пропускам да си пусна бета версия на новогодишните цели. Ей тъй, пробно, за кратък период, и да видя дали си заслужава догодина да се боря за тях, дали не са твърде лесни, дали не си струва да добавя и още нещо към тях. Както се вика, “release early, release often”. Ta хрумна ми на мен това и седнах да си разпиша преимуществата на този невероятно новаторски подход.

  • давам си правото “голямото пътешествие” да го започна с малки крачки и евентуално кратка почивка, преди то да ме връхлети съвсем с голямостта си;
  • имам възможността да изпробвам волята си, както и смислеността на това, което ми се е приискало да ми се прииска на Нова Година. Дали ще си спестя някое и друго разочарование тогава, или ще установя, че ми трябва някоя по-крилата мечта за догодина – все съм на далавера.
  • намирам си поредния повод за известно време да изпробвам нещо ново и необичайно за себе си. Режим на спане, диета, тренировъчна програма, подход към ученето – всички те са по-лесни за подхващане, когато им виждате края след някой и друг месец. Краят на годината. После що била успешна “Диетата за 90 дни”.
  • тъй започвам обратното броене за приключването на тазгодишните грандиозни планове и евентуално надграждам над вече изпълнените планове.

Та такам. Май вече се убедих. Утре ставам, разгръщам атласа и корабните карти и започвам да си чертая бъдещето за до края на годината. Ех, че хубаво било да си разписваш някъде мислите!

Първо броиш до десет

Напоследък все по-често си говорим с майка ми в Skype. Понеже е на около 2000 км разстояние считам този факт за едно сближаване. Но както и да е, лафихме си за нетолерантните и глупавите хора. Разказа ми за следната случка:

Запознах се с някакъв англичанин, който работи на нефтени платформи, а в извън работно време живее в България с някаква българка, която не знае английски. Казах му, че предвид че е в България, от него се очаква да положи малко усилие и да научи езика на страната, в която възнамерява още дълго да живее. Също както аз прави, пребивавайки във Великобритания. Отговорът му беше нещо от рода “Всъщност българите трябва да научите английски! За вас няма място на тоя свят”.

Първата й реакция била да го насмете и да го прати в едно много тъмно и тясно място, миришещо на кучи гъз (няма да споменавам мястото, не сме простаци все пак), но взела, че глътнала няколко глътки студен въздух, понеже нямала вода, преброила до десет и. И така.

Може да не знаеш, приятелю, но за българите има едно място, което се казва България. Ние, които не живеем там, не го харесваме, но има много други, за които то значи всичко и всъщност е най-красивото място на света, което те впрочем заслужават.

Не е нужно да споменавам, че тролското настроение на другаря англичанин тутакси изчезнало и сменил тона на разговора.

Без да плющя вълнуващи заключения, не мога да не си призная, че след толкова години с родителите си, все още намирам какво да науча от тях.

П.П. Та ако се бавя с отговор в чата, вероятно не лагвам, а тролът в мен е твърде голям, за да се преглътне в броене до 10.