БАМ! Трясва ме по къртуната нещо, което сега се чудия как не ми е хрумнало преди две години примерно. Супер-готината идея, която ме гъделичка, сърби, ръчка… Не ме свърта на едно място да започна да работя по нея и трудно заспивам, мислейки си колко яко може да се случи всичко и как може да порасне в нещо наистина голямо и стойностно. Разказвам на всички по-близки за нея, без да искам правя brain-storming за доузряването й и си записвам всичко в тефтера.
На четвъртата сутрин ако не съм започнал реална работа по идеята, тя вече не съществува. Не съществува страстта към нея, която ме кара да седя по час и половина взрян в хоризонта на керемидените покриви или в точка в стената в кухнята. Тъпото е, че не усещам и липсата й. Което ме лишава от допълнителния стимул следващия път да направя нещо по върпоса, най-малкото за да се предпазя от абстиненцията.
Скромното ми наблюдение върху целия този процес е, че колкото и възпалителна да е една идея, тя не ме държи много повече от три дни, ако не са започнали да се случват нещата. И знам, че нещата зависят от мен, за да започнат да се случват. Дори и да не е спаднал ентусиазма ми, след трита дни приказване, мислене, споделяне, планиране, проблемите са почнали да изплуват от общата еуфория около това колко готино нещо ми е хрумнало. И ако тогава не подплатя идеята си с работа по въпроса и не започна да трепя изскачащите пречки, идеята ще умре доволно скоро.
Та така, Владо, имаш много готина идея, ама айде зарежи всичко друго, с което си се захванал в момента, и вземи я направи.
Иначе си проветряваме черепно-челюстните кухини, докато пламакът в очите ни постепенно загасва.
А мислил ли си да направиш екип, който да мисли само идеи ? :)
Ъм…. то аз идействам като за цял екип, кво остава и още хора да събера :D
Мислителите сме много, правещите са малко, уви.