Тази сутрин успяхме да се скараме с дамата на сърцето ми, след което докато пазарувах закуска, се опитах да анализирам грешките, довели до резултата. Следните редове не са обяснения какво бива и какво не бива да правите, пък са бележка към мене си:
Достигнах и отминах границата й на търпимост за нещо, което тя не обича, пък въпреки ушеслушно (щото по телефона) неприятния ми подход, продължих.
Дори след първия признак на “Дразниш ме”, също известен като “да приключим темата” аз продължих да изливам добре-аргументирани логични доводи в полза на моето твърдение върху твърдата глава. Много исках да ги кажа, щото, разбираш ли, съм сигурен, че ще я убедят в моето твърдение. Резултатът от това, съвсем предвидимо, беше като да налееш масло в огъня.
Да спра:
- да давам акъл без да са ми го искали;
- да “наливам” след като съм засякъл признак на раздразнение и разпознавам границата от към гърба й;
- да се ядосвам колко тъпи хора има, когато някой не е съгласен с мен, а няма аргументи за подплънка;
- да водя неприятни лични разговори по телефона;
Да започна:
- да наблюдавам и запомням до къде мога да насилвам търпението на отделните хора;
- да преглъщам чуждата твърдоглавост и инат, ако не ме настъпват по палците на краката;
Да продължа:
- да се замислям над тия неща;
- да се радвам, че не съм взел твърде навътре нещата;
А май най-важното е да си науча собствените граници и в момента, в който бъдат пресечени, да се запитам искам ли това да ми се случва и занапред с тези хора и тези отношения.
Мой, хората отдавна са си го казали:
http://bobydimitrov.com/dailywtf/390/right-or-happy
Тъй де, телевизия на гледам, та ми се случи сам да стигна до заключението :) Като цяло май отношенията между хората се крепят И на преглъщане на някакви неща.