Patagonia on a low budget

As most of my friends know, I’ve been on a whole month trip to Patagonia (both in Argentina and Chile). I’ve made some notes in my (paper) notebook, so next days and weeks I’ll start digitalising these by publishing them here. The reason for me choosing English is because some of the things are such that I wish I’ve read somewhere before the trip. At the same time Google loves the bloody good-for-nothing Trip Adviser so much that I can’t find anything useful there.

Following is the list of the posts I’ve already published on the topic (or plan to write about):

Нататък Patagonia on a low budget

Несъществуващият къмпинг

Това не е някакъв вълнуващ разказ, а бележка към мене си, че да си спомням за тия времена. И друго нещо – писаното няма общо с пробутваните промени за закона за къмпингуването, а действието се развива на едни 14000 км от България, нейде близо или в суб-полярната част на Патагония, Санта Круз, Аржентина.

Живее един лаф, че нещо ако го няма в Интернет, значи не съществува. Невинната версия на правило 34. Та аз снощи спах на едно такова нещо. Патагония се води изключително атрактивно място за планинските туристи, катерачи и всякакви други подобни шматки. Та и аз като подобна шматка се занесох там, и по-конкретно в El Chalten. След първия двудневен трек на влизайки в градчето забелязах сграда с изключително неправилна форма и няколко палатки отпред. И табелка – къмпинг. Подпитах за цената и си запомних да се метна натам.

На следващия ден, някъде из ливадите и горичките, ме обхвана онова чувство, че ми липсва мързелуването, гледането на филми на лаптопа и подобни лигни. И ми се догледа Форест Гъмп. Ей така, without apparent reason, както и той, идиотът, се хвана да тича от единия океан до другия. Но както и да е.

След още едно денонощие се занесох обратно към въпросния къмпинг, за да спестя от парите, които иначе бих дал за хостел. 80 аржентински песа спрямо поне 3 пъти отгоре някъде другаде, пък и да тествам палатката при вятър и дъжд, понеже напоследък не беше виждала подобни условия в България.

Вътре в общото помещение на странно оформената сграда хората бяха накацали кой където намери и зяпаха съсредоточено в един TFT монитор. Повечето хора изглеждаха изморени, половината обгорели от слънцето, останалите просто мургави. Всички рошави, невчесани, един с раста, друг с mohawk, мацка с глухарчести къдрици, младеж с вежди като гигантски черни гъсеници. След мен влезе друг, с бяла ивица през черната му коса, който се ръкува с всеки от нас, а малко по-късно още няколко странни индивида. Не беше чисто, нито особено просторно или добре обзаведено, но това обкръжение създаваше някакъв особен комфорт.

Опитът ми да си платя за спане не се увенча с успех, и въобще липсата ми на познания по испански си казаха думата. Поседнах, уж да изчакам да се появи стопанина. В следващия момент забелязах, че всъщност хората гледат именно кретенът с кутията с бомбони. Гъмп. Форест Гъмп.

Някак успях да разбера къде е банята, и след като опънах палатката отвън, се израдвах на един приятен горещ душ. Междувременно mohawk-ът и растата си легнаха преди да се стъмни, бялата ивица отвори един lumix апарат, за да му чопли вътрешностите, а други двама зяпаха и го подпитваха отстрани. Французите (двете девойки и един рошав другар) играеха някакви страни карти, а останалите се размотаваха в кухнята. Влезна ново момиче и подпитах дали тя не е стопанката. Двама души едновременно посочиха дебелите вежди, които си бяха там през цялото време. Оправихме се с парите, хапнах набързо и си легнах.

Събрах си партакешите между 3 и 4 през нощта, когато дъждът най-накрая се закроти, а вятърът блъскаше само от време на време. Някъде наоколо лаеха песовете, а на тръгване дори забравих да светна с челника отново върху името на къмпинга. Като че да се казваше Торида… На следващия ден го търсих със и без това име, но къмпинг на това място в Ел Чалтен просто нямаше, че и картите, които имах, показваха празна поляна.

Зрял самостоятелен мъж*

Вчера подтичквахме с едно другарче по леда по тъмно и философствахме за това как всъщност сме се опаковали като за високопланинска експедиция и олекваме с 2 литра вода само докато стигнем дестинацията си от огромно гърне с подлютено кисело зеле със свинско.

И стигнахме до следното прозрение:

Един мъж става зрял самостоятелен мъж, едва когато сам си става баба.

Нека обясня – сам да си станеш баба значи да започнеш:

  • сам да се омотаваш в дрешки, за да не ти е студено, преди да излезеш;
  • да си наготвяш мераклийски яки манджи, от които ушите ти да плющят;
  • да си сипваш допълнително към двойната порция, която тамън си изял;

Та така, ако и вие се откриете някой ден в подобна ситуация да ви е „топличко“, докато бодро търчите към дома на другарчето, който си е наготвил сладко, и ако се окаже, че не помните кога последно сте били гладни или мръзнали, най-вероятно сте постигнали заветния статус на зрял самостоятелен мъж.

И както стигнахме до прозрението, така стигнахме и до прасешкото в зеле.

* Погрешно е вярването, че брадата прави някого мъж. Тя, бабата, също доста умело развива брада. Това не пречи на много мумшета да компенсират за нещо с отвъждането на косми по лицето си, след което се присмиват на тези, които са си оскубали същите. Не брадата отвън има значение, а брадата отвътре. Казал го е Конфуций, когато след вечер с приятели се напил като дупе и го обръснали.

На майка ми млечната баница

По-бърза и лесна от сиренавата баница, тази е идеална за закуска или за да глезите жени поради ширещия се стереотип, че тези биологични единици обожават сладките работи.

Нужните съставки:

  • Прясно мляко (литър);
  • Кокоши яйца (3 бр.);
  • Захар (чаена чаша);
  • Пакет юфка (тая с фибрите не става, вземете си обикновена);
  • Олио (за мазане на тавата);
  • Ванилия (пакетче);
  • Пудра захар (не е задълже);

Нужни прибори:

  • Купа за бъркане на чудесиите;
  • Тава;
  • Вилица или друга бъркалка;

Процедурата:

Трошат се яйцата в купата и се разбиват. Следва прясното мляко пак се разбърква. Преди да изсипете цялата чаена чаша със захар вътре се замислете колко нелепо много захар е това. Върнете част от захарта обратно в кутията/плика, а останалото (примерно 2/3 от чашата) изсипете в сместа и разбъркайте добре. Време е да включите фурната да се загрява, след което можете да намажете тавата с олио, да изтръскате пакета с юфката и да сипете сместа вътре. Захарта няма да се е разтворила изцяло, заради което ще трябва да й помогнете да слезне в тавата.

В зависимост от силата на фурната, това нещо може да стане готово за 25 минути, а може и за малко повечко. Отново търсим златистия цвят, за да я извадим. След изваждането, ако има пудра захар, може да се поръси.

Класическа баница със сирене и яйца

От известно време все с небивал успех приготвям баница по банално проста рецепта, която все пак от време на време се случва да забравя. Баницата изглежда по следния начин след известна термична обработка:

sirenava-banitsa

Нужните съставки:

  • Точени кори за баница (никакви бутер-простотии) – 500 гр. Ползвам Фамилия, ако за някого има значение.
  • Бучка сирене (около 300 гр.). Ако възнамерявате да правите баница с растително сирене, още известно като деликатес, направете услуга на себе си и близките си, и си поръчайте дюнери за вкъщи от Аладин. По-малко тъпо решение ще бъде.
  • Кофичка кисело мляко (или 450-500 гр). Ако правите компромис с качеството му, правите компромис с баницата си.
  • Прясно мляко (200-250 мл. или една чаша);
  • Сода бикарбонат (чаена лъжичка);
  • Яйца (6 бр.);
  • Слънчогледово олио (ако ще я правите цвърчаща – към 300 мл.)

Незадължителни:

  • Брашно (чаена чаша);
  • Краве масло (като заместител на олиото);
  • Газирана вода/лимонада (ама нямам представа кога се изсипва отгоре й на баницата);

Нужни прибори:

  • Тава (няма значение формата, стига да не събира в себе си цялата кора на баницата);
  • Купа за смесване на съставките;
  • Лъжица;
  • Работеща фурна;

Процедурата:

Чупим 6 яйца и ги разбиваме на ръка с наличния прибор – вилица, лъжица, китайски клечки или друго. Надробваме сиренето, сипваме киселото и прясното мляко, содата и олиото (сипва се колкото сипвате в таратора, примерно), брашното – ако сме си осигурили такова. Всичко се разбърква добре до достигането на хомогенна смес (без да мачкаме сиренавите бучки). Преди да започнем да налагаме корите, включваме фурната, за да се загрява и мажем тавата – дъното и страните (от вътрешната страна, tapago!) с олиото/маслото. Поръсваме тавата от вътрешната страна с брашно (ако има).

Слагаме кора, намачквайки я, така че хем да покрива тавата, хем да не е гладка кирата, поръсваме я с олио (две супени лъжици или пръскаме на воля с пластмасово шише с малка дупка на капачката, ако имате), след което ръсим от сместа. Колко? Не знам, но не е нужно да покриваме цялата повърхност на тавата. Да речем, че са 5 супени лъжици, макар че може и повече да е.

Повтаряме инструкциите от горния параграф до свършване на корите или сместа. Следим си наличностите, така че да дозираме правилно сместа. Но ако сместа вземе да свършва преди корите, с последните 150-200 мл. смес оставащите кори ги накъсваме на малки парченца, поръсваме ги върху подреденото в тавата и изсипваме останалата смес. Не съм го правил и нямам идея какво ще се случи, ама ми звучи по-смислено от изяждането на суровите изсъхнали кори два дни по-късно при атака на хладилника, причинена от среднощен пристъп на глад. Ако корите свършват, пък сместа – не съвсем, последните кори ги правим с двойна доза смес и след последната кора просто изсипваме всичко останало.

Шмугаме чудото във фурната и следващите 30 минути надзъртаме какво се случва. Първите поне 20 минути не отваряме, пък ако имаме видимост към случващото се без да отваряме, преди златен загар също се въздържаме от бърникане. Крайната цел е онова горе на картинката. Ако пък баницата не започне да цвърчи, все едно се пържи, значи или сте спестявали от олиото, или сте забравили да включите фурната.

Когато баницата е готова и извадена от фурната, някои я завиват с мокра кърпа, други я слагат наопаки (ама защо бе?!), трети я ръсят с безалкохолни газираности. Аз просто я оставям да поизстине, режа и ям.

Неповторима отзивчивост от call.sofia.bg

„Ама как, тротоарът пред ЧЕЗ е е изчистен от сняг!“

Това се опитват да ми обяснят. Тази зима (09.02.2015) подадох сигнал с прикачени 2 снимки за това, че тротоарът, през който минавам всеки ден за път за работа, не е почистен от лед и сняг. 8 месеца по-късно столичният инспекторат реагира, откликвайки на сигнала ми, разказвайки как ден след сигнала ми всъщност са минали, проверили са, и са констатирали, че сняг и лед всъщност няма. Въпросният документ, който декларира въпросната проверка, е с дата 15.10.2015.

Явно живеем в паралелни вселени с инспектората, защото снегът и ледът си останаха непокътнати, докато не ги стопи пролетта…

Как разширение за WordPress с наличен код в GitHub направи $100k продажби за по-малко от година

Обожавам успешните примери в света на отворения код, особено когато са свързани с бизнес, който да гарантира по-дългосрочна устойчивост.

В конкретния случай, който няма да преразказвам, добавка към платеното WordPress разширение Gravity Forms, оригинално правено за контактни формуляри, прави много сериозни пари, без да си крие кода зад система за плащане.

Просто прочетете:

GravityView has passed $100k in sales – GravityView

Когато седнах да ти пиша

Напуснах забавата без предупреждение. Не че беше скучно, но просто исках да съм малко сам. Навън бе тъмна и беззвездна нощ. Облачна щеше да е, ако се виждаха поне облаците. Пък те не се виждаха, виждаха се само светлинните кръгове от уличните лампи в селото. Топло време, и все пак ми е студено. Може би заради влажния лепкав вятър, идващ от морето. Може би дори заради неприветливото бучене на вълните, които се пенеха някъде там на 2-3 километра, някъде край Карадере.

И къде ли съм тръгнал само по риза? Добре щеше да ми бъде да си край мен. Не че щеше много да се стопля от обвиването на кръста ти с ръка, но студът тогава нямаше да има значение. И не, май нямам нуждата да съм сам. Имам нуждата да съм с точно един определен човек. Човек, който най-вероятно скоро съвсем няма да иска да е край мен. Но уловката в това да взимаш човек за даденост е, че го осъзнаваш, едва когато изглежда твърде късно. Изглежда?

Минава един след полунощ, а още не съм заспал. Разсъждавах върху това какво ще е без теб. Как ще е за теб и как ще е за мен. И ще можем ли един без друг. Всъщност ако някой зависи от някого, най-правилното нещо би било да скъса тази зависимост. А ние един без друг можем, доказвахме си го достатъчно, къде неволно, къде на сила.

Поредният осветено от улична лампа петно асвалт, а по средата – куче. Разбужда се от стъпките ми, страхливо размахва опашка, докато предпазливо се отдръпва от мен, след което отново ляга на същото местенце.

Знам ли какво е свободата и искам ли я наистина? Знам ли какво си ти и искам ли те наистина? Не, не, не, но да. Вероятно, обаче, за да получа това, което искам, ще трябва първо да го осмисля и дефинирам отново, защото съм го изпуснал някъде назад по пътя. Само се надявам да е още здраво или да мога да го залепя, ако се е пукнало от падането….

Между Лаба и мен

Понеже бат Ружи разказа една твърде шарена и драматична история на Лаба, реших да избистря нещата в нещо кратко.

Престанах да бъда главно действащо лице на Лаба. Чисто формално оставам председател на гражданското сдружение и продължавам да се грижа за нещата, които на този етап няма как да се прехвърлят като отговорност директно на общността. Оттеглям се по собствена воля и без външен натиск с желанието това да даде повече пространство на останалите обитатели да взимат смели решения за управлението и развитието на init Lab.

За финансовите въпроси и други от по-сериозно естество, свързани с физически промени в Лаба (къртене на стени, инсталация на лазерно оръдие против комари, поставяне на независима GSM клетка и прочее) най-добре се обръщайте към Управителния Съвет, който в момента се състои от Крокодила, Пешо, Ружи, Петко и, все още, моя милост. Ако не познавате никой от тези люде, пишете писмо до us към домейна на Лаба или през контактния формуляр на сайта.

If something is broken, fix it; Don’t complain.