До преди малко валеше сняг. Сега само леко прехвърча. Вятъра леко се закача със закъснелите снежинки. Ботушите ти потъваха малко над глезена. Не беше натрупално много, но беше достатъчно, за да скърцат стъпките. Без друг звук – просто равномерно скърцане на два чифта крака. Разходка в полунощ. Мъртъв парк в заспиващ град, и луната, невинно надзъртаща зад разпокъсаните облаци. Студеният вятър повя лицата и припомни онази детска песничка с пощипващия бузки студ.
При всяка крачка се образуваше купчинка сняг на носа на обувките ти, която при стъпването или се изтръскваше, или наедряваше, превръщайки се в малко снежно топче, търколило се от топлия ботуш.
Преминаващи коли. На близо и все пак тихи. Само двигателя тихо мърмореше. Сякаш се движеха по чорапки, за да не нарушат хармонията.
Палците на краката ти вече изтръпваха от студ, също както и останалите пръсти. Левият ботуш като че ли пропускаше вода. Пътеката сякаш потъна в снега и се сля със заобикалящата я поляна, окъпана в студената бледа светлина на луната. Спомни си как като дете обичаше да се разхождаш из полето без път и посока. Спомни си как не гледаше само на пред, в бъдещето, а оглеждаше и изучаваше всичко наоколо. Виждаше детство, приятели, игри, природа, добро… зло. Сега само утре ли успяваш да видиш?
Вече си вкъщи. Сам си, но със задоволство събуваш мокрите ботуши, сваляш чорапите, и докато си измиваш краката с топла вода в чайника се вари шипков чай. С все още зачервени от студа очи, подсмърчайки измъкваш из под леглото вълнените чорапи от милото бабче. Бързо ги нахлузваш и се мяташ в леглото, мислейки единствено за това как да се затоплиш по-бързо. Отново се унасяш в спомени, но бързо се отърсваш от тях и се оглеждаш около себе си.
Сам си.