Това е първото от няколкото парчета от пещерните ми писания от по време на експедицията в Албания, случила се от 22-ри юли 2011 нататък.
Трета сутрин в Албания и вече имам доволна мускулна треска на почти цялото тяло.
Първата сутрин стигнахме до албанската граница през Македония и имах възможността да покарам малко колата на Сава, с което пропуснах да удавя погледа си в чудовищните зъбери, които се извисяваха над нас. За щастие стигнахме до един продължително спускащ се път с постоянно-остри завои и Сава, леко спечен, помоли да си седне той зад волана. От тук нататък гледките си останаха само за мен.
Все още ми е твърде рано сутринта, за да се опитвам да пресъздам това, което видях, пък и картинката от късния следобед тотално ми издуха акъля.
Албания е интересно място. Някой каза, че е като България в началото на 90-те. Не помня този период от родната ни действителност, но ако е било такова положението, можем да се хвалим с невероятно мощен прогрес. Улиците в градовете са по-надупчени и потрошени от тези във Враца и Видин, а извън градовете на места главния път се губи. На други пък е наскоро излят гладък черен асфалт.
Без значение пътя, 85% от превозните средства са Mercedez. Нови, стари, изпотрошени или здрави, с липсващи фарове, брони, стопове… важното е да караш мерджан. Не съм сигурен, обаче май неофициално е обявен за национално превозно средство. Ако не е, мога да им го предложа.
Още по-интересни са задволанните устройства. Картинката напомня Индия – светофари не видях, а всеки кара от където и както му е удобно. Правилото на Северозападна България (“дай в насрещното, че по-гладко”) важи с пълна сила. Мигачът е излишно устройство и не се пипа, вместо това звуковият сигнал върши чудна работа. Най-хубавото от цялата работа е това, че въпреки привидната липса на правила за движение по пътищата, нерви няма, нито разправии. Хората си бръмчат, свиркат, пресичат, засичат, изпреварват от ляво, от дясно и всичко това е по-нормално от кимването с глава за поздрав. Наложи се с Жоро да покибичим в кола, паркирана на централна натоварена улица, в същото време опаркирана цялата. Въпреки тежкия трафик имаше пешеходци, които пресичаха от където и както им дойде, едва ли не върху капаците на преминаващите коли. На няколко пъти имаше и коли, правещи обратен завой, както и такива, паркиращи на втора линия от към тротоара. Зор никакъв, конфликти – йок! И някак в целия този хаос се усещаше спокойствие… евентуално причина за това беше и Шкодра-блусът, който съчинявахме с другарчето, припявайки на Георги Минчев и Таралежков.
Дълго време не успях да видя никакви катаджии или други блюстители на реда, които да смутят пътуването ни. Малко по-късно видях такива, които обаче не ни гледаха като извънземни, за разлика на известна част от минувачите. Пък надали е нормална гледка конвой от 6 коли с българска регистрация, препълнени с разни багажи, сред които се отличаваха каските и прониквачните торби. Та тъй де, катаджии ни спряха в един момент, за да ни кажат, че се движим с аварийки. Да ни кажат, не да ни глобяват. В някоя от другите коли е имало човек без колан отпред. Реакцията им била просто да привлекат вниманието и да намекнат, че трябва да се цъкне колана. Без да те спират или да стигат до разправии. Яко, а?
Та тъй де, бяхме стигнали Шкодра по някое време, обърнахме еврата в леки (leke), като 1 евро бе 139 леки. Много леки. Пазаруване, хапване на бюрек с кайма, разпръсване на групата из града и поотделно ориентиране в посока село Бога. Пътуването бе озвучено с припяване на Черно фередже и прекъсвано на два пъти за купуване на още бира. За дегустацията.
Бога е едно забравено от Бога място, високо в планината, или поне така изглеждащо на фона на зверски високи и остри зъбери и на ляво, и на дясно. След известно чакане на останалите коли решихме, че трябва да намерим транспорт за багажите, тъй като повечето от превозните ни средства вече клякаха, а ги очакваше около два часа път по високопланински участък. Пазарлъкът със собственик на джип Land Rover, къса база, приключиха на 40 евро за цялото пътешествие, като той се съгласи да метнем багажът… май не подозираше, че планирахме да намятаме наистина всичко, което можем, вътре и на покрива. Тогава най-после се докопах до апарата си, та направих някоя и друга снимка на клетата машинка.
Пътят след това се оказа наистина тежък, а аз, заедно с Жоро бяхме двамата хамали, които ще се возят с джипа, за да разтоварват в последствие дисагите. Дестинацията бе село (или по-скоро махала) Тет (Theth).
В момента, в който изкачихме стръмния път и се оказахме на най-високата точка на прохода, пред нас се откри гледка, която ще се опитам да отстрелям с апарата на връщане. Очите ми се насълзиха, а в гърлото ми заседна някаква буца от жестоката красота на това, което ни се разкри. Пред нас се ширеше огромна зелена долина на стотици метри под нас, оградена от високи бели зъбци на върхове над 2000м, едва ли не блестящи от слънцето, попаднало върху варовика. Самата долина бе прорязана от река, смъкнала и заголила много от белите варовикови скали и камъни, с която картинката ставаше още по-ярка. За жалост езика ми е твърде прост и уличен, за да опиша видяното достатъчно подробно и красноречиво, за да си представи човек какво точно ме удари в гърдите, та ще разчитам отново на апарата.
Отмина и късния следобед, когато стигнахме до дъното на долината, където разтоварихме багажа в двора на семейството на Софиа, 16-17 годишна девойка, научила английския от постоянно преминаващите туристи, съответно дясната ръка на баща си, който предоставяше място за паркиране на колите, терен за палатки, баня, тоалетна, а вероятно и легла за по-глезените. Тримата по-малки братя на Софи направо налазиха джипа да помагат с разтоварването. Английския никак не им бе чужд и на тях.
Вечерта приключихме с домашно-пържени картофки с домашно сирене.
