Докато бях в гимназията баща ми постоянно ми натякваше, че трябва да уча, да чета, да се развивам. Аз, разбира се, се съгласявах с него и продължавах да шТракам на компа. Е, в последствие открих, че хубави работи е приказвал, ама кой ли го бе слушал.
Нещото, на което ме научи поне на теория последните години преди да духна за София и да спрем да се виждаме толкова често, че да ми налива акъл, беше за Трите П-та.
“За да успееш в което и да било начинание е нужно да приложиш три основни принципа, които характеризират твоите усилия. Те трябва да бъдат Постепенни, Последователни и Постоянни“
Кой да знае, че като има прошарена брада и четири деца може пък да знае някакви наистина мъдри неща. Сега вече го знам със сигурност. Най-готиното е, че все още не е късно… май.
Колкото и пъти да се захващам с нещо, ако не започвам с постепенно увеличаване на усилието и отделеното време, все стигам до момента на отказването – дали защото ми се струва твърде трудно, дали защото тръгвам твърде бързо в грешната посока. Пък е хубаво и грешките в началото да се правят с по-умерено темпо!
Да бъхташ последователно значи да имаш план за бъхтането и да го следваш. Без план за бъхтането, просто ма’аш на посоки без да постигаш особен резултат. Представям си го като да цвъкнеш яйцата на котлона, след което отгоре им да сложиш тигана. Сигурно ще се получи нещо, но надали ще е точно това, което искаш. Бележка към мене си – имай си от време на време план!
Самият успех няма как да се случи, без да се бъхта постоянно за него. Не малко бих засегнал темата и за фокуса, но ми е достатъчно болна, че да се почешам зад ухото и самозасрамено да сведа глава. Целенасочено и без прекъсване – това го разправят и хората, проповядващи monotasking, и pomodoro техниката, че дори и баща ми.
На последния специално смятам да се доверя. Постепенно, но с постоянство и последователни стъпки.