Какво пък му е на пещерното дело?!

Баща ми така и не успя да разбере защо изведнъж се захванах с пещерното дело и го приех така присърце. В интерес на истината и аз доста време се чудех над този въпрос, без обаче да ме тормози незнанието. Е, май ми дойдоха достатъчно причини на акъла, че да мога да кажа, че знам защо.

• Първично е. Търкалям се в кал, пълзя в локви, промъквам се през тесняци… неща, които извън пещерата просто няма къде да ги направя, или ако ги направя, ще ме заведат в курорт за душевно лечение.
• Тъмно е. Мракът ме привлича, вдъхва ми спокойствие и уединение. Когато чакам съпещерниците си след някой отвес, често гася челника си, за да се насладя на този мрак.
• Тихо е. Дори и покрай подземен водопад, пак е тихо. Белият шум масажира съзнанието ти. Няма я градската лудница, няма го и напрежението.
• Мистериозно е. Не се знае дали няма да откриеш нова част на пещерата точно през онази малка кална дупчица, която всички до момента са отбягвали. Пък дори и стотици пещеруги преди теб да са ходили натам, ти продължаваш да откриваш цял нов свят за себе си.
• Цър-пър. Какво да се лъжем, когато има преспиване, има и огън. Когато има огън, има и скаричка. Когато има и скаричка, има и хубава компания. А когато компанията е от пещерни хора, тогава не липсват и страхотни истории за разказване. И те нямат нищо общо с последния ти проект на работа.
• Температурата. Поне по нашите географски ширини тя е идеална. Зимно време долу ти е топло с постоянните 8 градуса, лете се озоваваш в приятен хлад. Как да не искаш да се върнеш после?!
• Времето. Просто не тече както навън.
• Бавен адреналин. В точно този момент вися на 30 метра височина, под мен е мрак и висящото въже. От мен зависи дали на дъното ще викна „Дъно!“ към следващия, в момента в който се откача от въжето, или ще кажа „Туп!“. Не е експлоадиращ адреналин като спускане с колело от Черни връх, но не е и като креслото вкъщи.
• Страх.
• Телефонът не работи. Сериозно! Определено едно от основните преимущества, макар и в дъното на списъка.